Стефка Костадинова е родена на 25 март 1965 г. в Пловдив. Нейният световен рекорд в скока на височина 209 см от 1987 г. е недостижим вече 23 години. Олимпийска шампионка от игрите в Атланта 96, сребърна медалистка от Сеул88. Двукратна световна шампионка на открито в Рим 87 и Гьотеборг 95 и притежателка на още 5 световни титли в зала - Париж 85, Индианаполис 87, Будапеща 89, Торонто 93 и Париж 97. Европейска шампионка в Щутгарт 86 и още 4 пъти в зала - Пирея 85, Лиевен 87, Будапеща 88, Париж 94.

Вече втори мандат Костадинова е председател на Българския олимпийски комитет. Кариерата й в управлението на спорта започва през 1999 г. като вицепрезидент на Българската федерация по лека атлетика. Същата година е избрана за зам.-председател на Държавната агенция за младежта и спорта, а от 1 август 2001 г. е зам.-министър на спорта. На 11 ноември 2005 г. оглавява БОК.

Разговаряме със Стефка Костадинова за празниците в нейния живот и за равносметката на спортната 2010 г.

- До коя възраст вярвахте в Дядо Коледа?

- Докато не се наложи аз да купувам подаръци и да казвам, че са от Добрия старец. На моя син подарявах колички и разни комплекти, свързани с техника. Допитвах се дискретно до него да разбера какво му допада и това му купувах. Той пишеше писма до Дядо Коледа и вече знаех какво трябва да сложа в чувала.

- Сега Николай е на 16 г. Сам ли си избира подаръците?

- Не ми е казал какво иска да му купя, но ме попита какво аз желая да получа за празниците. Вече се чувства голям и иска да ме зарадва.

- Какво ви подаряваха вашите родители за Коледа и Нова година?

- Като на всяко момиченце най-много кукли са ми подарявали. Даже си пазя кукла от едно време, много си я харесвам.

- Най-щастливата ви Коледа досега?

- Не мога да откроя само една. Всички Коледи съм прекарвала с моето семейство и всяка от тях е била щастлив за мене, защото бях с най-близките си хора. Докато се състезавах, беше огромна радост да се прибера вкъщи. Тогава живеехме в Пловдив и празнувах с мама, тате, дядо и баба.

- Колко пъти ви се е падала паричката от питката на Бъдни вечер?

- Баба ми месеше питката и после така я въртеше, че най-често паричката се падаше на мене. Сигурно всички баби правят така за внуците си. Защото същото правеше майка ми след като се роди Ники, за да отиде късметчето при моя син.

- Какво слагаше майка ви на трапезата?

- Всички постни манджички - обикновено девет на брой - ги имаше на масата и всички ми бяха много вкусни. Като атлетка бях постоянно да диета, но само

на Коледа си позволявах да похапвам

от всичко.

- После имаше ли драстични диети?

- Най-лесно се свалят килограми, като се ограничаваш, като не ядеш мазничко. Да, глад му е майката. Но аз си бях свикнала да карам на зеленчуци, плодове и по-леки храни.

- А сега спазвате ли някакъв хранителен режим?

- Отвикнах да се тъпча. Този полезен навик ми е останал от спортните години. И сега не прекалявам с нищо. Обичам зелената салатка, рибка и леки храни, от които не качвам килограми. Ограничавам се с хляба, но много го обичам. Даже съм си купила домашна машина за правене на хляб и почти всеки ден си пека пресни питки. Затова се изкушавам.

- Ще ви се наложи ли да готвите по празниците?

- Надявам се, че не. Признавам, че не съм силна в готвенето. Ще празнувам със семейството и нашите кумове Ветко и Маринела Арабаджиеви.

- Какво си пожелавате през Новата година?

- Да сме живи и здрави. Да избягаме от тоя стрес, който ни преследва всеки ден.

Да сме позитивни

Да излезем най-сетне от тази финансова криза.

- Какво пожелавате на българските спортисти?

- 2011-та е много важна за българските спортисти, защото покриват олимпийски нормативи за игрите в Лондон 2012. Така че пожелавам на повечето от тях да успеят да участват на олимпиадата. А там нека се представят блестящо, защото българите заслужават да изпитат тая радост, а ние, спортистите, го дължим на нашите фенове.

- Според вас, кои са сигурните ни медалисти в Лондон?

- Няма такива. Казвам го от собствен опит. Когато съм била най-сигурна, че ще спечеля титлата, или съм я губела, или ми е било много трудно. Сигурно няма, особено на олимпиада. Вярно, че ако имаш големи резултати през годината, ще имаш и голямо самочувствие, и големи ще са очакванията на хората към тебе. Но ако си мислиш, че ще ти е по-лесно, лъжеш се. Затова след всяка победа още на другия ден аз се връщах на стадиона и започвах отначало. Не лежах на старата си слава. Като съм станала световна шампионка не означава, че ще бия автоматично до края на годината. Работа, работа. А после е нужно и мъничко късмет.

- Преди състезание предчувствахте ли какво ще се случи?

- Не, не съм суеверна. Само веднъж

имах пророчески сън

в нощта, преди да поставя световния рекорд в Рим 1987 г. Сънувах мътна вода, огромно езеро с мръсна, мътна вода.

- Вие сте ставали четири пъти "Спортист №1 на България". Какво ще кажете на тези, които останаха недоволни от анкетата "Спортист на 2010 г.", които не попаднаха в десетката или пък смятаха, че заслужават по-предно място?

- Винаги при подобни анкети 50% са недоволните и съответно доволни са другите 50%. Все пак, това е вотът на журналистите, при това сборен резултат от този вот. Ще кажа на тези, които са на първите места в десетката, да бъдат благодарни за оценката на медиите и догодина да се постараят още повече. Защото в тази класация няма резервирано място. А недоволните ще посъветвам да не се сърдят. Вместо това да опитат да докажат, че са най-големите шампиони, че са най-достойните.

- Каква оценка ще дадете за българския спорт през изминаващата година?

- Беше трудна, но не и безплодна. Ще започна от зимните игри във Ванкувър. Когато заминахме, никой не си правеше илюзии, че ще се върнем с кошница медали.

Разчитахме само на Жени Раданова

в шорттрека и на Сани Жекова в сноуборда за по-предно класиране. Не сме се надявали на медал. Но участието на българските спортисти не беше напразно. Трябва да се осъзнае, че всички, които покриват нормативи, участват със законно самочувствие, защото ситото на квалификациите е страшно. За младите беше чест да се конкурират с големите шампиони, да добият нужната рутина и опит. Защото от едно състезание не се става шампион.

Огромна надежда, че българският спорт върви в правилната посока, ми дадоха Младежките олимпийски игри в Сингапур през лятото. Две титли в щангите, бронзов медал в атлетиката и десетина много силни представяния, на косъм от отличията. Това означава, че в тази междинна възраст се работи и резултатите се виждат.

- Но дали е така в елита?

- Отличията може да ни се струват малко, ако ги сравняваме с тези, които печелехме за България през 70-те и 80-те години на 20 век. Благодаря на нашите трима световни шампиони по борба и на федерацията по борба. Те ни дадоха много поводи за радост и гордост, те доказаха, че борбата е най-успешният български спорт в последните години.

- Все чакаме ренесанс в българския спорт. Възможен ли е?

- Много неща трябва да се променят. Едно от тях е да стимулираме и върнем треньорите, които излязоха да работят в чужбина, притиснати от нуждата. Засега техният труд се оценява по-добре навън. Но основното е да започнем с възстановяването на спортната база. Да има къде да спортуват и елитните отбори, и нашите деца. Ако има достъпни площадки между жилищните блокове, след училище децата няма да сядат пред компютъра, а ще излязат да поиграят футбол, тенис, баскетбол.