Родена е на 26 май в Русе. Завършва хореографско училище. Състезава се в националния отбор по художествена гимнастика. Вицесветовна шампионка за 1969 г. В продължение на 25 години е старши треньор на представителния ни тим. За този период нейните възпитанички са завоювали 294 медала, 7 абсолютни световни, 10 европейски титли и 2 вицеолимпийски титли.

През 2000 г. Робева приключва с треньорската си дейност и се връща в първата си специалност - създава трупа, като си поставя за цел да представи чрез съвременно интерпретиране българския и балканския фолклор. Стана нещо като традиция всяка година пред жителите и гостите на Варна да бъде представян някой от проектите й. Този път беше ред на „Видрица“.

Варна

Тук съм имала най-големите си постижения като състезател през 1969 г. и като треньор през 1987-а

Трупата

Вече имам толкова изградени танцьори, че се отпускам и се любувам колко многостранно са развити

Спектаклите

Най-трудното е, докато реша окончателно какво ще правя

- Отново сте във Варна. Слабост ли Ви е градът?

- Традиция е веднъж през зимата и веднъж през летния сезон да представяме наши спектакли, и то в Летния театър, където стоят по най-добрия начин, много по-добре, отколкото в Двореца зимата. Но за мен Варна ми е слабост, защото тук съм имала най-големите си постижения като състезател през 1969 г. и като треньор през 1987-а. Варненска снаха бях дълго време, бащата на детето ми е оттук. Народен представител бях от града, така че наистина го харесвам и обичам.

- Как се стига до крайния резултат – спектаклите, които правите?

- До тези резултати се стига благодарение на това, че нямаме никаква държавна подкрепа. За да съществува тази трупа, да се развива, да върви напред, тя трябва винаги да бъде нова, а не „преоблякъл се Илия и пак в тия“. Това наистина е голям стимул, особено ако искаш да запазиш нещо, което виждаш, че е ценностно. То ме и вдъхновява. Имаме стремеж нещо да се запази в България. Защото не само във Варна, трупата е харесвана навсякъде. Тя е изградена, десет години ние обикаляме България и играем пред всякаква публика. Без значение къде сме, аз държа на нивото и на това хората всеки път да получават нещо в повече. Освен заряда и енергията, която носят тези млади хора, да има и този опознавателен елемент – да ги запознаваме с българската и балканската традиция, с това колко близо сме като психология и като усещане, като култура. И етносите, които са в България, и балканските народи.

- Във „Видрица“ има и латино елементи. Близки ли сме по темперамент с тях?

- Нашата цел е да покажем, че българската традиционна култура по един изключителен начин кореспондира както с тази на другите народи около нас, така и със съвременния, модерния танц. Мисля, че у нас и на Балканите човек може да срещне пълната палитра от състояние в един танц и в една музика – като се започне от бавната родопска песен, изключително мекия пирински и родопски танц, и стигнем до темпераментния от Шоплука. Младите хора се убеждават, че културата ни е изключително жизнена. Тя не може да бъде демоде, не е нещо, което можеш да приватизираш. В момента светът е залят от латино ритмите и те по един съвсем органичен начин се вплитат в нашите северняшки или шопски танци.

- Различни характери са събрани в трупата. Лесно ли постигнахте баланса през годините?

- Като се познаваме българите какви сме, представете си една танцова формация, която доскоро беше 38 души, как могат да се подчинят на едни изисквания. През тази формация преминаха много хора. Много от тях си излязоха, защото създадоха семейства или свои школи. Трудно беше в началото. Мисля, че сега сме достигнали едно ниво, при което вече има стабилизиране. Ако не беше това, нямаше да издържим в тези трудни времена. Тогава, когато на всички беше по-леко, на нас ни беше трудно. Както се казва – мокър от дъжд не се бои. Но хората винаги ще имат нужда от позитивна емоция, от нещо, което ще им донесе вяра, което да приповдигне настроението им. Трудно е, но всяко зло за добро.

- Ако трябва да опишете момичетата и момчетата с няколко думи, какви ще са те?

- Те наистина са много различни в своята изява. Преди години, когато гледах бъдещите и настоящи шампионки, имаше моменти, в които искрено се радвах на тяхната игра. Същото мога да кажа и сега – вече имам толкова изградени танцьори, че се отпускам и се любувам колко многостранно са развити, колко различни стилове владеят. Да излязат и да покажат невероятно аржентинско танго, което изисква пълно сливане, след това да преминат на пасо добле, където темпераментът е съвсем различен, да покажат буен шопски танц или красиво гръцко сиртаки... Публиката сама ще осъзнае за какво става въпрос – какво превъплъщение се изисква да излезеш от образа на Елена робиня и да се включиш в салсата, ревността на тангото, да стигнеш до рокендрола. Всичко това се прави по много искрен начин. Те си правят купон на сцената и толкова силно вярват в това, което правят, че публиката инстинктивно се включва към тях и става съучастник в действието. И най-хубави са аплодисментите на финала.

- Какво Ви струва създаването на спектакъл?

- Най-трудното е, докато реша окончателно какво ще правя. Ако имахме възможност да се затворим за 3 месеца, без да ходим на участия, за да можем да работим задълбочено, бих правила и по-различни спектакли. Но ние трябва и да поддържаме вече създадените шест. Когато играем „Два свята“, не трябва да се усеща, че той е правен преди десет години. Трябва да излизаме на сцена и едновременно с това правим новите неща. Понякога стигаме до 10 - 12 часа работа. Екипът танцьори участват активно в хореографията. Аз вече само направлявам, в редки случаи изисквам нещо по-различно. Самата постановъчна дейност не ми е така трудна, както оформянето, изкристализирането на идеята – какво точно ще направим. Трудно работя с музикантите, защото имам своите виждания и понякога те не съвпадат с тяхното мислене. Но стигаме до единомислие накрая и се получават нещата.

- Какво Ви прави щастлива?

- Честно казано, всяко едно участие, всяко излизане на сцена напрежението ще се разпродадат ли билетите, ще се справим ли с всичко, ме смазва. Ние нямаме възможност да влагаме средства в реклама като на „Комиците“. Нямаме телевизия, нямаме подкрепа и това страхотно изхабява. Но след това, като застана пред сцената, аз наистина се наслаждавам на изпълненията, смея се заедно с публиката и понякога аплодирам, защото забравям, че не трябва да го правя. Това ме зарежда със сили и ме кара да мисля, че си заслужава. Понякога ме изстискват докрай и си казвам: „Край, това е последното. Да свърши спектакъла и да си гледат работата, аз ще си гледам старостта.“ Но после така се захласвам по тях... Това е взаимно зареждане с енергия. Съвсем скоро бяхме в Испания, играхме само „Бежанци“. Не можех да чувам музиката от реакцията на публиката. Но танцьорите после ми казаха, че имали усещането като да са на футболен мач.