За него говорят като за „наследника на Николай Гяуров“. Орлин Анастасов е международно признат оперен певец – бас № 1 в света.

Роден е през 1976 г. в Русе, в семейството на именитите солисти на Русенската опера Мария Венциславова и Анастас Анастасов. Завършва НУИ „Проф. Веселин Стоянов”. Дебютира на оперната сцена на 20-годишна възраст. Печели много награди, сред които и първа от международния конкурс на Пласидо Доминго „Опералия” в Пуерто Рико през 1999-а. Веднага дебютира в Миланската скала в ролята на Дон Базилио от „Севилският бръснар”. Следват покани за всички големи оперни сцени, сред които Ковънт Гардън, Гранд Опера, Арена ди Верона, Метрополитън и др.

Варненци ще имат възможността да го видят в ролята на Гомес да Силва в премиерата „Ернани“ на Варненската опера, която ще се играе на 16 и 17 юли в Летния театър. Освен с други големи имена гостът ще дели една сцена с брат си Венцислав Анастасов, когото определят също като първенец по света и у нас, но сред баритоните.

- Как избрахте да зарадвате точно варненската публика в толкова натоварената Ви програма?

- С Варненската опера имам контакти от доста време. Може би почти всяка година са ме канили, но досега не съм имал възможност да дойда. Тази година успях и откликнах на поканата от сегашната дирекция на Варненската опера.

- Това, че сте израснали в оперна среда, ли Ви даде любовта към музикалната сцена?

- Слуховете винаги са били в посока на това, че родителите ми са оперни певци. Когато бях на необходимата възраст и можех да се занимавам с класическо пеене, вече и брат ми беше в консерваторията. Логичното може би беше и аз да тръгна по този път. Но истината е, че до последния момент аз не исках да се занимавам с опера. Бях професионален баскетболист и се чувствах чудесно. Безспорен факт беше, че имам глас, и щеше да е жалко да не пробвам.

- Родителите Ви даваха ли Ви свобода да изберете бъдещето си?

- Натискът от тяхна страна беше огромен. След техните 3-годишни опити да ме уверят, че трябва да пея, в деня пред изпитите в русенското музикално училище майка ми остави една видеокасета на масата, без да каже нищо. Това бяха избрани моменти от операта „Фауст“ на Гуно с Николай Гяуров. Когато видях изпълнението на Мефистофел, за две минути реших какво ще правя.

- Сравняват Ви с Борис Христов, с Николай Гяуров, със Самуел Рейми, Вие на кого се оприличавате?

- Има леки характерни гласови или визуални черти с Николай Гяуров. Но тези сравнения може би са породени от факта, че България почти винаги е била прославена преди всичко с басите. Настъпи обаче период, когато млади певци не излизаха. Може би поради това, че съм българин, в първия удобен момент започнаха да се правят сравнения, може би и от носталгия. Певци като тях няма да има повече. Мога да кажа, че аз никога няма да достигна нивото на Гяуров. Вече се търсят по-универсални гласове, които да изпеят всичко.

- Как се чувстват двама братя, които делят една сцена? Има ли тайна конкуренция, или по-скоро си помагате?

- Чувстваме се все едно сме си вкъщи. Колкото и репетиции да се правят с даден колега, никога не може да има такава естественост в отношенията, както при хора, които имат кръвна връзка. Това ни е третото участие заедно. Миналата година в София на репетициите на „Дон Кихот“ дори малко нарушавахме дисциплината. Но това води до добри резултати. Половината от режисурата си я измислихме ние. Не сме си представяли, че някой ден ще пеем заедно на сцената.

- Ваш ли беше изборът да не минете през висше музикално образование и някой по световните сцени правил ли е проблем от това?

- Когато завърших музикалното, всъщност вокално нямаше на какво повече да ме научат. Нужно е да се работи с големи режисьори и диригенти, които да те поемат и с тях да вървиш нагоре. В академията в София тогава нямаше кой знае какви педагози. Решението беше мое. Започнах в Русенската опера веднага след училище.

За моя радост това е една от малкото професии, където наистина няма нужда от диплома. Достатъчно е човек да си отвори устата, и след това хората или нищо не те питат, или ако те питат, това не е хубав знак. Солфежната подготовка е важна, но не е водеща. Аз почти не ходех на училище, но всеки ден ходех на пеене. Талантът се носи отрано, но човек трябва да работи над него. Зависи и от обстоятелствата.

- Специалистите по света виждат „славянската нотка в гласа Ви“. Вие гордеете ли се, че сте българин, когато пеете по големите сцени?

- Да, гордея се. Още повече че съм бас. Хората може дори да не ти знаят името, но казват „българския бас“ Орлин Анастасов. Харесват нашите гласове по света. Но има хора, които се дразнят точно от тази славянска нотка, защото белкантото си върви в много сериозни канони. Тембърът на славянските певци обаче не може да бъде прикрит. Той е много по-богат, с много повече обертонове, а и гласовете са сериозно количество. В последно време от Латинска Америка излизат най-добрите тенори, от сопраните водещите са от Европа. От Италия нови гласове сякаш няма. От България басите са най-добри винаги. Кризата в последно време наложи певци да изпълняват това, което не е за тях. Баси пеят като баритони и обратното, но това е лошо за гласа. Но музиката е само изразно средство. Душевността на певеца трябва да излезе чрез образа.

- Понятията „договорна система“ и „импресарска дейност“ не са много познати за българската опера. По света те ли са ключът към успешния музикален бизнес?

- Явно това е ключът, защото винаги е било така. Това не е от вчера. Без импресарии не може. От един певец се иска да си стегне багажа и да отиде някъде да си свърши работата. Колкото повече не е обременен от подобни неща, толкова по-добре за него. Аз имам импресарио за целия свят, който е от Ню Йорк, от една от най-големите агенции. Има и такъв, който ме представя само във Франция. Но те си сътрудничат. Няма конкуренция. Някои имат повече от 5-има - 6-има импресарии. Те се грижат за самолетни билети, плащане на данъци, хотели.

Относно договорите има няколко вида театри. Едните освен хор и оркестър имат и солистичен състав на щат. В други този състав е сведен до изпълнители на малки роли, а има и театри, в които няма никакъв. Някъде дори за 2 реплики се сключва договор за периода от първата репетиция до самия спектакъл. Някои театри подписват договори за 4 години напред. В Италия например операта е водещ фактор и държавата се съобразява колкото и да им орязват парите. Дори сега им ги спряха тотално без Милано и Рим. Театрите се справят сами с помощта на общините, търсят се спонсори.

- Как оценявате българското оперно битие в момента и какво препоръчвате като рецепта?

- Спокойно мога да кажа, че Министерството на културата в България трябва да се закрие, ако спре да работи за развитието на културата. Не може театрите да им превеждат от приходите си, от турнета, от наеми на сгради, да се съкращават кадри, работни места, театри. Защо пък да няма съкращения в министерството например?! Можем да се огледаме, случват ни се неща, които не са чужди на света. Бъдете сигурни, че скоро няма да има никакви пари за опера в България „от горе“, ако държавата не вземе оперната политика като свой приоритет. В Румъния например това е решено чрез закон. А там за разлика от България големите певци са единици. Трябва да се преразгледа системата в България. Не може в музикалните училища да има по-добри педагози, отколкото в консерваторията. Все по-трудно е за български певци да излизат в чужбина поради кризата. Там все по-малка е нуждата от певци, а такива има вече утвърдени местни. В момента, ако българин пее в Италия системно, значи е постигнал нещо грандиозно.

В България пари за изкуство има, когато се работи сериозно и се постигнат резултати.