Внучката на бившия премиер (1981 – 1986 г.) Гриша Филипов се нарежда сред най-успешните родни писатели в момента. За 5 години тя успява да издаде цели пет романа. Людмила Филипова е родена през 1977 г. в София. Кръстена е на Людмила Живкова. Дипломира се в УНСС и учи магистратура към американския City University, след което работи като пиар в големи компании. Натрупва богат опит като журналист. Още с първата си книга „Анатомия на илюзиите“ получава признание. Романът се радва на голям интерес. Преиздаван е шест пъти. Следващият - „Червено злато“ (2007), е трилър, в който се разследва незаконната търговия с кръвни продукти. „Стъклени съдби“ (2008) е драма-трилър и представя опасната тенденция хората да поемат в ръцете си собствената си еволюция. През 2009-а излиза „Мастиленият лабиринт“. Романите й са преведени на руски, италиански и турски език. За почти всички има договори и за филмирането им. Наскоро писателката бе във Варна за представянето на последната си книга – „Антихтонът на Данте“.

- Книгите Ви са изключително различни като тематика. Как подхождате към тях?

- Още като издадох първия си роман „Анатомия на илюзиите“, заявих, че ще направя всичко възможно никога да не се повтарям в книгите си. Затова всеки път се опитвам да намеря някаква тема, която да е интересна и да ме влече, за да й посветя 2 г. и в същото време да казва нещо ново на читателите. Опитвам се в един роман да я покрия цялата. Винаги започвам с първоначална идея, след което се посвещавам на задълбочени проучвания, които ми дават нови вдъхновения, променят сюжета и т.н. Започвам да живея със своите герои, с тяхната история, изграждам ги, подкрепям ги, рисувам ги, до момента, в който могат да поемат своя самостоятелен път чрез читателите.

- Как се роди „Антихтонът на Данте“?

- За първи път идеята за него ми хрумна преди 3 г. Зароди се в най-дълбоката точка на пещерата „Дяволското гърло“. При подготовката за него попаднах на интересни идеи и находки, които реших, че не мога да смачкам и кондензирам в „Антихтонът на Данте“. Така се получи „Мастиленият лабиринт“.

- Какво всъщност означава „антихтон“?

- Една от интересните теми в романа, поне за мен, това е 10-ият елемент. Оказва се, че почти навсякъде във Вселената, в живота, в науката, в историята той е ключов и по някакъв начин е съвършеният. Но винаги излиза така, че е скрит за простото око. За първи път за този 10-и елемент е писал Питагор. Той първи го нарича „свещено число“ и „антихтон“, тоест анти-Земята, антивидимото. Изказва теория за 10-те космически тела, като обяснява, че всяка система, за да бъде завършена и пълна, има нужда от 10-и елемент. Що се отнася до нашата Слънчева система, за него Вселената, 10-ото тяло е онова, което е невидимото от другите 9, или анти-Земята. Така идва антихтон.

- А защо на Данте?

- Защото освен всичко останало в романа се разказва за десетия кръг, който той е описал, и за десетата сфера. В училище учим, че има девет кръга и девет сфери, но всъщност се оказва, че всеки, който прочете по-задълбочено „Божествена комедия“ на Данте, вижда, че има десети кръг и десета сфера – те са антихтон, скрити са в деветте. Оттам идва и „Антихтонът на Данте“. Интересно е, че по същия начин е създадена книгата на Енох, Орфеевите схващания за десетото число и десетия цикъл – те винаги завършват Цялото и са скрити.

- Пет книги за пет години, при това обемисти, как успявате?

- Ами не са точно за пет години, защото първата книга, като първа и с най-малко опит, я писах около 3 г. Всъщност тя излезе през 2005 г. Оттогава започнах паралелно да работя по следващите си четири романа, вече имах идеи за тях.

- Сред кои автори бихте искали да виждате книгите си в книжарниците?

- Бих искала да пиша книги, които да радват читателите, да ги забавляват, да намират нещо ценно в тях, пък къде ще се продават - не зная. Всеки автор би искал да бъде самостоятелна единица в това море от писатели и заглавия. Книгите ми всеки път попадат в различна графа. За момента в книжарниците съм в сектор „Людмила Филипова“, „Българска литература“. Добре са там.

- Сравняват Ви с Дан Браун!

- Читателите са тези, които определят един автор. Не бива, сядайки да пишеш, да си казваш - искам да приличам на този, защото се харесва, и ще избера тази тема, защото се котира на пазара. За мен подходът е друг – авторът трябва да намери сюжет, идея, да й се посвети, да даде най-доброто от себе си и оттам нататък книгата поема своя самостоятелен път. Книжарниците определят сектора, където ще те продават, а читателите - какво е тази книга за тях.

- Може ли да се живее от писане на книги в България?

- Последната година е трудно, защото и самите издателства изживяват доста тежък период. Доскоро приходите, които получавах, бяха достатъчни, за да се живее скромен живот, не охолен със сигурност, но да, определено може. Писането е затворен цикъл, в който, за да даде най-доброто от себе си и да направи успешни книги, авторът трябва да им се посвети изцяло. А за целта е нужно да живее от тях... За това пък трябва да е дал най-доброто от себе си.

- Има ли интерес за филмиране на последната Ви книга?

- За последната ми книга няма интерес, защото е съвсем нова. Но за всички останали има. По „Червено злато“ от две години се снима филм от успешна българска компания – „Камера“, които правят сериала „Стъклен дом“, направиха „Мисия Лондон“. По „Стъклени съдби“ се заформя сериозен проект. Може би една от най-големите филмови компании в Русия ще го прави. Все още нямаме договор и не мога да кажа коя е. Правата за „Мастиленият лабиринт“ пък ги купи малка американска компания, която сега се опитва да ги продаде на по-голяма и ако успее, това ще е успех за нея и за мен...

Интересно е развитието на „Анатомия на илюзиите“, аз самата съм много учудена. Наскоро сключихме договор с най-голямото издателство в Турция и една от големите им продуцентски компании. В момента водят преговори с мен за филмиране на сериал, което безкрайно ме учуди, защото най-малко като сериал съм си представяла тази книга, и още по-малко като турски. Но пък би било страхотно, виждайки на какъв успех се радват техните сапунки в България. В момента те изследват локациите за филмиране и една от тях е Варна.

- Защо пишете само романи?

- Защото ме привлича формата на романа. Разкази и поезия не мога да пиша, нито текстове за песни, макар да ме молиха напоследък. Всеки автор трябва да пише това, което го влече, защото веднага се разбира дали се е забавлявал, когато го е правил. На мен ми доставя огромно удоволствие първо да направя сериозно журналистическо разследване, да изследвам цялата тема във всяко нейно естество и после върху тази реална фактологична база да построя книгата си.

- Каква беше ролята Ви във филма „Куче в чекмедже“?

- Идеята беше да съм една от главните героини. Играех лигаво русо детенце. След като снимах два дни, помня, че режисьорът ме попита дали искам вода, казах „да“, той попита „каква“ и аз казах „ледена“ и след като я изпих, два месеца не излязох от болницата. Така си изпуснах ролята. Остана ми само лигавото детенце на една вечеря. Иначе съм играла в „Денят се познава по заранта“, „Търси се съпруг за мама“ и в документалния филм на Стилиян Иванов за Месопотамия, чиято премиера беше преди два месеца, ако се брои.