- Г-н Попйорданов, какво репетирате в момента?

- Заедно с Ясен Янков - мой колега, който живее в Чикаго над 20 години и играе с Джон Малкович, започваме една пиеса. Американска е, но засега ще премълча автора и заглавието, защото предстоят още преговори. Трябва да излезе през октомври на голямата сцена на Народния театър.

- Кое е най-хубавото нещо, което ви се е случило напоследък?

- Последният ми рожден ден, който изкарах преди седмица на фестивала „Варненско лято" с „Вишнева градина" на Коко Азарян. Играхме три вечери подред. Всичките ми колеги като се започне от дамите Мария Каварджикова, Рени Врангова, Ани Пападопулу, Радена Вълканова, Христина Караиванова, мине се през младите сили Деян Донков, Захари Бахаров, Владимир Карамазов и се стигне до тежката артилерия Наум Шопов, Валентин Ганев, Валентин Танев и Марин Янев, както и режисьорът Сашо Морфов, ми подариха един прекрасен пръстен. Ще дам да гравират на него надписа „Вишнева градина".

- Около рождените си дни човек понякога го удря на размисъл - вие превъртяхте ли лентата - победите или загубите са повече?

- Има една пиеса „Не се обръщай с гняв назад". Аз бих обърнал заглавието - „Обърни се с добро назад", не съжалявай за пропуските. Няма нищо лошо в това да пропуснеш или да смениш. Радостен съм, че животът ми е дал много шансове и много коловози. Затова се обръщам с добро назад.

- Само в миналото ли е то?

- Не. Както се казва в една реклама - най-доброто предстои.

-Уютно ли ви е в театъра в навечерието на театрална реформа, която трябва да стартира наесен?

- Има една поговорка, която знам от Азарян: „Двама души да има на света - единият ще играе на другия, а той ще го гледа". Естественият подбор в театъра сам ще си реши нещата. Но трябва деликатно и кротко да се подхожда към тази реформа. За мен реформа е малко в кавички, защото какво значи театрална реформа? Да се затворят театри, да се съкращават хора, да останат на пътя. Критерият е само един - който го може, го може. Който не го може, наистина трябва да си отиде.

- Наркотик ли е сцената?

- Абсолютно. Много актьори мечтаят там да им свърши земният път и да се озоват на другата сцена. Сцената е арена и актьорът е гладиатор. Усещането е неописуемо, когато те аплодират, когато си победил, а не победен. Това е въпрос на талант, на излъчването ти, на това как светиш в очите на хората. В този момент през теб тече ток.

- Предварително обаче актьорът няма как да е сигурен в победата...

-Това е вярно! Има моменти, когато започваш да изпитваш страх, че си уморен или неподготвен за битката. Защото това е битка! Представи си, как един тореадор застава сам срещу бика. Преди това държат животното на тъмно, без храна. И когато го изкарат, започват да го ръгат в гърба -първо матадорите, после пикадорите, след това банделиерите и накрая идва тореадорът и ти забива копието. Така е и с театъра. Арена! А ние, актьорите, сме гладиатори! На арената си пред хиляди очи, които може да излъчват лошо, може да излъчват и добро, а ти трябва да привлечеш за себе си енергията на тези очи.

- Мислите ли за тези неща, когато излизате на сцената?

- Да, винаги.

- Преди малко споменахте „Вишнева градина" - това е спектакълът, с който покойният проф. Крикор Азарян, се сбогува с публиката. Какво остави той у вас?

- Звучи много прозаично и банално, но той за мен не си е отишъл. Убеден съм, че животът продължава и след това. Така че Азарян живее чрез нас, неговите ученици. Ние сме децата на Азарян... Той беше един никога непораснал вътрешно в себе си мъж. С фантазиите си, с умението да работи. Чехов е любимият му автор. Към Шекспир винаги подхождаше много дискретно и деликатно, казваше „Аз не мога да го усетя". Азарян беше моят духовен баща. Но големи фигури в театъра бяха и Леон Даниел, и Радичков. Те са някъде около мен, витаят. И докато аз съм още тук, на земния ни път, те няма да си отидат. На днешните млади някой трябва им припомни, че е имало такива светли духове в професията. Много са важни учителите, даскалите - защото като си млад, зависи кой на какво те учи. А днешните учители самите те не са научени. Постоянно се говори как на нацията є трябва ново Възраждане. Според мен є трябва байпас, за да се спаси духът.

- С кои илюзии не се разделихте през годините?

- Че мога да обичам. Не се отказвам от това.

-Имали ли сте зависимост от жена?

- Много пъти, но особено при артистите, това е нормално. Има един велик филм с велик актьор - Алфредо Джоузеф Пачино - Ал Пачино, „Усещане за жена". Аз без жена до мен не мога!

- Коя е музата ви сега?

- Първата ми съзнателна любов в живота е неотлъчно до мен. Повиках я от другия край на света - дойде от Калгари, за да сме заедно. Но да не задълбаваме в тази тема.

- Години наред към името ви вървяха етикетите „секссимвол", „звезда". Съжалихте ли за цената, която платихте за известността?

- Известността е част от пътя на актьора. В началото ти носи дивиденти - приятно е да те поздравяват, да знаят кой си. Но в един момент няма къде да избягаш. Гущерите започват да те налазват - защото няма човек, който да е известен, и да не е мразен. Няма! Затова Робърт Редфорд, преди много да остарее, беше избягал в едно имение и се беше скрил от света. Марлон Брандо - също се скри на острова, който си купи. В последните си години един велик български актьор - Петър Слабаков, се скри в село Бериево. Не искаше с никого да контактува.

У нас известността не е купуваема - какво значи да те приказват, това ще ти донесе ли повече талант или роли? Ужасно мами известността и е зависимост като хазарта. Но мисля, че аз съм се опазил от тая работа.

- А защо всеки в България иска да е звезда?

- Защото иска да бъде видян. Професията на артиста е такава. Дали е музикант, художник или актьор, той иска да бъде видян. Актьор - значи да си в действието! Но идва един момент, в който човек си дава сметка как това зарежда батериите по един начин, но в същото време те източва. Изчерпва те. И звездите стареят бързо, безутешно. Затова в Англия и особено в Америка ги гледат като пухени перца.

- Вие опазихте ли се от суетата?

- Не. Тя е задължителна за актьора. Но както казват французите - La culture c`est la mesure (Културата е мярката). Трябва да има мярка, а някои хора се самозабравят. Аз не съм от тях. Срещал съм най-големите звезди - в тях няма нищо звездоманско! Няма да забравя - през 1990 бях в Прага и виждам срещу мен познат човек. Чудя се „Господи, откъде го познавам този". И осъзнавам, че на пет метра от мен е Джеръми Айрънс! Подгънаха ми се коленете. Той играеше Кафка и снимаше там със Стивън Содърбърг. И с моя лош английски приближавам и му казвам „Еxcuse me, Sir, защото той е сър... А той адски любезен, подава ръка с едни дълги пръсти. Казах му „За мен е голяма чест, че ми стиснахте ръката".

Години по-късно в Лос Анджелис с писателката Милена Фучеджиева и още едно момиче бягахме от един купон. И спираме на "Булеварда на залеза". И тя вика „Ето го, Мики", „Кой Мики, бе?", питам аз. Приближавам и пак ми се подкосяват краката - в едно малко заведение на „Сънсет булевард" Мики Рурк. Помолих да му кажат „Един европеец иска да се запознае с вас". Той дойде с две бутилки вино. Висок колкото мен, прегръща ме, за да се снимаме, и аз усетих страшна сила у него. Ама страшна. А той по дънки, каубойска шапка и кожено яке на голо. Стисна ме така, че си казах „Егати звярът".

- Понякога ви определят като тежък характер. Защо?

- Ако ме натиснат прекалено, ставам агресивен. Или бягам. Зодия Близнак съм и в момента, в който нещо ме притесни, ставам вятър и изчезвам. Това е било в отношенията ми и с режисьорите, и с момичетата.

Освен това, за разлика от други, не съм амбициозен. При мен, поставя ли си нещо за цел, обикновено не става. Оставя ли го по течението, тогава се случва. И не е от инертност. Единствената ми амбиция беше, когато ми казаха, че няма да стана артист. Но ето - артист съм.

Така че не на всяка цена. Когато нещо не става - не става. Край.

- По-известен сте като Чочо, а не като Петър Попйорданов. Откъде идва Чочо?

- Чочо ми го е дала майка ми, имало една песничка „на ти Чочо, дай геврек.." Дори, когато бях войник две години в казармата, никой не ми викаше „Попйорданов или Петър", ами „Чочо, я ела тук". Но аз се радвам, защото Чочо са казвали на Апостол Карамитев. Може би на цялата ми неспокойна душа ми отива да съм Чочо.

- Как постигате хармонията?

- Много трудно.

- Вие бяхте сред актьорите, получили шанс да живеят и работят в чужбина. Какво ви задържа в България?

- Обиколил съм половината свят, но винаги, когато съм се връщал, тук съм се чувствал най-добре. Убеден съм, че всички в крайна сметка ще се върнат в България. Всичко е въпрос на време, на години. Естествено, че в чужбина ще спечелиш повече пари. Но накрая, става, както се пее в „Облаче ле, бяло" .

.

Визитка

Роден на 11 юни 1964 г. в София

Завършва НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян през 1989 г.

Сред най-ярките лица на българското кино и театър от 1990-а насам

В момента е на щат в Народния театър