- Г-н Москов, напоследък казвате, че театърът вече има просветителски функции. Просветителски ли е новият ви спектакъл "Сирано дьо Бержерак"?

- Напоследък раздразвам просветителите, като им показвам грешките в буквалното тълкуване на литературата - световната и театралната. Грешки от моя гледна точка, разбира се. Така обаче съм разбираем само за тесен кръг зрители. Спектакълът искам да е старомоден, заради нуждата от старомодното усещане за деликатност, романтика, любов, мечтателност. В моето телевизионно предаване "Улицата" имаше една песен "Къде изчезна периферията сладка на мойта старомодна шапка" - за тези неща става дума, както и за кавалерството, достойнството, за способността да обявиш дуел, а не да си премълчаваш. В българската история има едно единствено обявяване на дуел и то е от арменец. За други обявявания на дуел не знам.



- Кои просветители искате да подразните?

- Традиционните. Лъжливите. Предишните, които ни „просвещаваха" с лъжлива история, лъжлива литература. Това, което харесвало на Ленин, трябваше и на нас да ни харесва. След това, със свободата дойде време на разрушаване на митовете. Сега обаче отново имаме нужда да се докоснем до същността на нещата. Затова в "Сирано" не смея да се гавря и да разрушавам пиесата. Тук текстът е поeтичен, не бягам от него, а се мъча да потъна в красотата му.

- Днес възможен ли е герой като Сирано?

- Винаги има по някой Сирано - това е мечтателят, който не смее да се докосне до мечтаното и който в името на красотата се жертва.

- Защо някои мечтаят да попаднат първи в новооткрит мол?

- За такива не говорим изобщо. Имало ги е винаги - но вместо за мол, е мечтаел да изяде цяло агне.

- Вие останахте ли мечтател?

- Не мога да се фукам мечтател ли съм или не. Когато човек започне да печели от труда си, постепенно излиза от сферата на мечтаното. Нямам толкова за какво да мечтая, изоставил съм доста мечти. Тези, които са си мои, и винаги ще ми останат, не се чувствам длъжен да ги споделям с когото и да било.

- Разочаровахте ли се от мечтата демокрация?

- Демокрацията се строи от бившите силови апарати на тоталитарния режим. Определението тоталитарен режим е много меко казано за тази гнусотия, в която живеехме. Гнусотия, поддържана чрез страх, концлагери, лъжа и цинизъм. Вярно, имаше храна - за завързаното куче има храна, за затворника - също.

- Какво ви коства това да правите спектакли приказки в държавата на Бай Ганьо и силикона?

- Коства ми, че се намирам в странна позиция. Привържениците на чалгата и силикона ме считат за твърде изтънчен. Така наречените "интелектуали" пък ме считат за твърде нисък. Аз се намирам в някакво междинно положение - все едно съм между два коня, които ме разпъват, а аз се мъча да ги удържа.

В Хамбург е по-лесно да бъда това, което съм. Там публиката не е толкова опорочена от простащината, а и аз запълвам един празен жанр. Обясняват, че съм "Монти Пайтън на Балканите", което насочва публиката. А немците, преди да отидат на театър, влизат в гугъл, разбират кои са "Монти Пайтън" и идват вече готови.

- Българската публика по-различно ли процедира?

- Имам една вълна публика, която се извървява за десетина-петнайсет представления - говоря за абсурдните спектакли по импровизационен сценарий.След като минат тези представления идва друга публика. Тя се озадачава от това, което гледа. "Мармалад" обаче явно допада на всички - вече шестнайсет години пълни салони.

- Дълги години работихте с едни и същи актьори, сега с други. Блазни ли ви идеята да преподавате?

- Трудно ми е да преподавам. Освен това в България никой не иска да бъде ученик. Иска да бъде учител на учителя. Затова трудно напредваме в каквото и да е. Бих се опитал да увлека със себе си някакви хора да работим заедно и това да е т.нар. преподаване. За да ми е приятно, ще трябва да се търсят нови форми и да се възпитават артисти в определен стил на игра. Защото великолепни актьори, играли цял живот психологически театър, и то на добро ниво, доста трудно се пречупват да влязат в това, което на мен ми трябва. Аз работя в един стил, който би могъл да се нарече комедия дел арте, но не съвсем. По-скоро комедия на абсурда и той изисква парадоксално мислене и отстраняване от изграждането на образи, на характери, по-скоро коментар от гледна точка на самия актьор като човек.

- Финансовата криза отрази ли се на работата ви?

- Духовната криза се отрази, тя е ужасяваща. А финансовата не ме интересува. Повече ме вълнуват проблемите с духа на нашето племе. Културата не е само седемте изкуства, а доста повече за една нация. И най-сетне да се отучим да си хвърляме боклука през прозореца и да се изуваме пред къщи. Защото на едно такова племе му трябва преди всичко култура и... санкции - за хвърлен фас от кола да се конфискува колата и тогава тези неща ще престанат.

- В театралните среди много се дискутира предстоящата реформа. Какво трябва да се случи?

- Какво има да се случва? Трябва да се съхранят някои непечеливши институции, каквато е например Боянската църква. А за театъра - нужно е да се съхранят театралните структури. Или пък тези, които са ги създали погрешно, да си понесат отговорността. Има градове с потенциална публика за театър от 4000 души. И там не можеш да имаш повече от 5-6 представления. Хайде, да стигнеш до 8 в най-добрия случай. Това не е достатъчно, за да оправдаеш вложените средства, а бюджетът по създаването на един спектакъл е много голям.

Има и хиляди други примери за всякакви недомислици - та нали ние бяхме изящна надстройка с веранди и тенти на сградата на пролетариата и навсякъде се създадоха ненужни, фалшиви театрални общности. Но пък сега тези хора в неравностойно положение, не можеш да ги изхвърлиш на улицата. Създал си дете в неравностойно положение, трябва да си го гледаш докрай. Освен това бюджетът за култура е толкова минимален, че за да спестяваш от него, трябва да си много лаком.

- Напоследък излязоха доста български филми, гледахте ли ги?

- В изкуството уродливият икономически принцип, че количественото натрупване води до качествени изменения, не важи. И стига с това понятие българско кино - има хубаво кино, има и лошо кино. В света имаме два феномена на национално кино - чешкото чудо от 60-те години и италианския неореализъм. Донякъде и френската нова вълна.

- Вие ще продължите ли заниманията в посока кино?

- Вече е много лесно да се прави кино, тъй като си купуваш една дигитална камера за 5000 лева и снимаш. Както каза Харви Кайтел, когато имаше разговор с него в Дома на киното "Не чакайте Холивуд, а си снимайте на VHS дори. Ако е добро, то ще се купи". А тука всеки се оплаква "Няма пари, няма това, няма онова". Не пари, идеи няма. Липсва нещо, което да грабне и извиси гледащия. Ако има идеи, човек намира пари.