Когато става въпрос за Нешка Робева, обясненията са излишни. Може би има някое и друго хлапе, което да не е чувало за нея, но не съм съвсем сигурна. Като изключим изключителната й кариера като треньор по художествена гимнастика, тя е режисьор, сценарист, хореограф и продуцент на редица музикално-танцови спектакли. Вече 9-а година представя пред родната публика магията на нашия фолклор, претворен през призмата на своите виждания и усещания за стойностното. С трупата си „National Art“ имат реализирани 5 спектакъла и над 400 участия. Утре от 21 ч. в Летния театър те ще представят пред варненци новата версия на „Два свята“. Кеса де Сантис го определя като шеметна, завладяваща приказка, поднесена с невероятна прецизност, вълшебна смесица от художествена гимнастика, балет и народни танци, невероятна музика, черна светлина и блестящи костюми.

„Два свята“

Много по-близо до изкуството, отколкото до спорта



Радва се

Когато играят на площадите, в училищата, в сиропиталищата, по села и паланки

Мечтае

За спектакъл със силно изразени автентични елементи

- „Два свята“ е първият Ви спектакъл. Днес ще представите във Варна новата му версия. Какво се е променило за тези 9 г. от създаването му?

- Много неща се промениха. На първо място хората, с които работя. Когато започнах, имах 12 гимнастички и още толкова момчета народни танцьори. Сега имам танцова, професионално изградена трупа. Тогава полагах огромни усилия, за да постигна ансамбъл, близък до отборите по художествена гимнастика, защото само това бях правила до момента. Сега работим заедно, обменяме идеи. Девет години се учехме взаимно. Сега спектакълът е много по-изграден, по-ясен, по-интересен… И ако не звучи самонадеяно – много по-близо до изкуството, отколкото до спорта. „Два свята” просто е нов. Мисля, че е по-добре да се види, вместо да го обяснявам.

- Как подбирате темите, над които работите? Какво послание търсите?

- Не подбирам нищо. Като че всичко се случва извън мен. Посланията? Трудно ми е да говоря за това, звучи претенциозно. Търся въздействие. Внушение. Иска ми се да ме разберат, без да се натрапвам, тръгвайки си, да продължават да живеят с видяното. Да търсят посланието, както вие сама казвате. За „Два свята” съм чувала невероятни неща, но най-истинното възклицание беше на големия ерудит Георгий Гачев: „Какво кълбо от енергия! Грабват те и те завихрят. Когато спектакълът завърши, имаш чувството, че не стъпваш на земята. Забравяш всичко и си лек и някак си щастлив”. Това съм запомнила и тази оценка ми се струва най-вярна.

- Какво е мястото на музиката в спектаклите?

- Изключително. Измъчвам до пълно изтощение музикантите, с които работя. Мисля, че понякога им се иска да ме убият. Имам определени изисквания и не отстъпвам. Музиката за „Бежанци” писаха момчетата от групата на зет ми. По едно време се разминавахме като трамваи, говорехме си чрез дъщеря ми, докато не ни отряза и двамата. Но сега всички хвалят музиката. Въпросът е, че винаги съм я приемала като начало, ако е достатъчно изразителна, и танцът ще стане такъв.

- „Два свята“ е първото българско заглавие, което е играно на Бродуей. Как стигнахте дотам? Как Ви приеха?

- Така е. Как стигнахме? Беше странна история. И аз нямам обяснение. Получихме наистина добра оценка. Тези, които знаят коя е Анна Киселкоф (един от най-добрите балетни критици в света), ще оценят рецензията й за спектакъла в „Ню Йорк таймс”. „Два свята” заби нож в гърба на всички досегашни представи за спектаклите от забавния жанр…” А може би защото не е само забавен?! Иначе няма разлика между реакцията на българската и която и да е друга публика. Езикът на танца е универсален. Публиката те разбира и оценява, ако го владееш.

- Знаем, че фолклорът ни се приема с възторг навсякъде по света, но така ли е и у нас?

- Това вече е мит. Разрешавам си за първи път да го споделя, но може би е време, каквото и да последва. Първо - това, което показваме ние и всички останали, не е фолклор, а негова сценична преработка. И оттук насетне публиката и критиците го приемат или не според начина, по който се показва. Понякога ми е тъжно, когато чувам точно в чужбина, че фолклорът вече е омръзнал и всички търсят нещо по-съвременно. Например фламенко или аржентинско танго, но и едното, и другото е фолклор, само че не български. Омръзнал е заради некадърното му и скучно представяне – от 60 години едно и също… И всичките спекулации. И нахалството да обявяват себе си за пазители на автентичното. Какво дебелашко самочувствие и невежество наистина. Тук ще си позволя да цитирам Константин Павлов, няма да обяснявам кой е: „Фолклорът като естетическа същност се усеща много по-добре от зрелия човек. Младият се разплаща директно със света без преводач. В този смисъл фолклорът не е бил ранен подтик за естетическото ми мислене. С него се сближих тогава, когато пораснах за стойностите му.” Лошото е, че в България с фолклор се занимават хора, които никога няма да пораснат. Все едно - да правят каквото могат. Нали е демокрация…

Но когато са поддържани от различни институции, когато за недораслите си „произведения”, които имат много малко общо с фолклора, получават държавни субсидии, защото правели некомерсиално изкуство и пазели традициите??? Това вече е страшно. Страшно е, защото е лъжа, неразбиране, замитане на бисерчетата, устояли на времето.

- На коя сцена мечтаете да излезете?

- Истината? Разрешавам си да го кажа, защото знам, че ще ми повярват. На нашите сцени. На площадите. В училищата. В сиропиталищата. Навсякъде, където има натъжени, обезверени хора. В села и паланки. Спомням си, че някакъв „културтрегер” се опита да ме клъвне с мегданите и паланките, без да му мине през ума, че това е комплимент за мен. Да играеш на площада, да усетиш как всички са замрели, да усетиш тишината, която предшества аплодисментите… Това е, което ме радва. Никога не ме е вълнувала мисълта да изляза, да получа признание навън. Получавала съм го. Познавам публиката в цял свят. Милиони сме изправяли на крака. Принудихме ги да възкликнат (в едно друго време): „България, това е съвършенството на този свят.” Сега ме интересува нашата публика и възможността да запазя трупата, да я направя по възможност достъпна за всички. Да покажем и убедим точно нашите млади хора, че българският и балканският фолклор не са демодирани, че са наистина неизчерпаем източник на идеи.

- Как минава един Ваш репетиционен ден?

- Започваме в 10 и завършваме в 18 ч. Поддържаме всички спектакли. Задължително отделяме време за обучение в нови танцови техники. Или пътуваме, строим сцена, репетираме, играем, събираме сцената, товарим и отново пътуваме. Ние от самото начало сме на ръба на оцеляването, на строг режим на икономии… Спец съм по антикризисните програми. Девет години. Само дето никой не ме пита...

- Кой е съвременният змей, огненият мъж, който същевременно плаши и привлича със силата си?

- Няма такъв. Спомням си едно възклицание на леля Ванга: „Е, Нешке, какви маже е имала България, сега нема такива”. И по дереджето ни личи, че „нема такива”. Затова го пресъздадох в „Два свята”. Затова Яна остава в неговия свят, за учудване на американците например.

- Последният Ви спектакъл е от 2007 г. Можем ли да очакваме ново заглавие с марката Нешка Робева?

- Ако искаме да оцелеем, ще трябва. Имам няколко идеи. Но мечтата ми е спектакъл със силно изразени автентични елементи. За съжаление се чувствам недорасла. А Константин Павлов си отиде. Не стана ли много сериозно интервю? Вместо да похваля спектакъла, да обещая на хората изключително преживяване, аз май ги натъжих? Едното обаче не изключва другото. Варненската публика винаги ме е вълнувала… Във Варна имах най-големия си личен успех… Като треньор също. Ще се радвам да се видим на 25 август в Летния театър. Наистина обещавам изненада и много положителни емоции.