Интервюто се публикува в рамките на проект на Фондация „Креа” за изложба подводна фотография в две части: „Обитатели на Черно море” – с кадри на Любомир Клисуров, и „Обитатели на Световния океан” – с кадри на Мартин Христов. Изложбата се реализира по повод Международния ден на Черно море – 31 октомври, в партньорство с Института по океанология към БАН и с финансовата подкрепа на Фонд „Култура” на Община Варна. Подкрепа за реализацията на проекта оказва и фирма „Европак България М” ООД – вносител на природосъобразната каменна хартия, подходяща за опаковки, печатни материали и изобразително изкуство. (Повече за самата изложба може да прочетете тук.

От 8 ноември фотографиите на Клисуров и Христов са подредени на оградата на ОУ „Св. Св. Кирил и Методий" във Варна, където ще останат до 8 декември 2024 г. Междувременно, възпитаници на училището от 5, 6 и 7 клас приеха поканата да рисуват върху каменна хартия, вдъхновени от фотографиите на морските обитатели. Част от творбите на малките художници с учител Снежина Русева представяме в настоящия материал, а останалите скоро ще могат да се разгледат на страницата на Фондация „Креа" във Facebook.

Мартин Христов

- От колко години се занимавате с подводна фотография и кой Ви вдъхнови за това?

Любомир Клисуров: Активно започнах да се гмуркам през 1961 г., когато завърших леководолазните курсове. Веселин Недев ми отвори очите за подводната фотография преди години. Заедно с един негов приятел - Ангел Златанов, направиха първите херметични боксове за фотоапарати за подводно снимане, по-леки и удобни. С Веселин Недев бяхме и семейни приятели. В самото начало с него се гмуркахме заедно. След това всеки пое по своя път, но обменяхме информация кой какво прави. Настоящата изложба е посветена на Веселин Недев, един от първите подводни фотографи, чийто син Юлиян също се занимава с това.

Окончателно по подводна фотография се запалих, когато фирмата Nikon създаде свой модел амфибийни апарати – Nikonos. Вече можеше да се снима без боксове, да се сложи светкавица, да се сменят обективи. Привърженик съм на стария тип фотография, лентовата. Снимал съм на диапозитивни филми, защото това ми даваше възможност веднага да видя какво съм направил, след като ги проявя.

Мартин Христов: От 20 години се гмуркам и снимам, но с подводна фотография по-сериозно се занимавам от около 15 години. Вдъхновител за мен и до днес е Любомир Клисуров. Бях съученик с дъщеря му и никога няма да забравя първата подводна фотография, която видях у тях. По това време за да видиш такава снимка, трябваше да отидеш и да я търсиш в специален раздел в библиотеката. Сега, когато всичко е в интернет, следя и имам много любими фотографи. Някои от тях правят курсове и обучения. Така се срещнах и научих много от хора като Алекс Мустард и Майкъл АУ. Чувствам се голям късметлия заради сафарито си с Амос Нахум. Той е фотограф, който е много известен със снимки на големи и трудни за снимане риби и животни и прави фотографски експедиции с много малки групи - с по двама до трима фотографи, които избира по портфолиото им. С него успях да снимам най-бързата риба в света – мерлин. Тази риба може да плува със 100 км./ч. и се среща само в открито море. Почти невъзможно е като водолаз да я видиш в естествената ѝ среда, камо ли да я снимаш. Сафарито имаше много сложна организация, изискваше сериозни физически усилия при доста сурови условия, но видяното си струваше.

- Кои са най-екзотичните места, където сте били?

Любомир Клисуров: Снимал съм в Червено, Карибско, Средиземно море, в Индийския океан. Ходили сме с Мариана на едно фотографско състезание в Мраморно море през 2002 г. Темата беше „И Мраморно море ще живее“. Взех първо място. Най-много съм снимал в Черно море. Обиколил съм българската акватория от границата с Румъния до река Резовска. Любимите ми места за снимки бяха около Тауклиман на север и около Царево, край къмпинзите „Оазис“ и „Арапя“ и около Созопол на юг. На тези места морето е по-благодатно като поведение. По-топло.

Мартин Христов: Местата с най-красиви и пищни подводни градини, според мен, са Индонезия и Египет. За щастие и двете дестинации са сравнително достъпни като цена, особено Египет, който е само на няколко часа път със самолет от тук. Мога да препоръчам и две дестинации за ценители, които успях да посетя през последните години. Едната е остров Кокос, на който е сниман известният филм „Джурасик парк“. Той се намира в Тихия океан на 550 км. или на два дни път по вода от най-близката цивилизована земя - Коста Рика. Там е едно от много малкото места в света, на които могат да се видят пасажи от акула чук. Другото място е една много далечна и интересна държава - Кралство Тонга. Тя е едното от само две места в света, на които е позволено хора да влизат във водата заедно с гърбат кит и новороденото му бебе в естествената им среда. Тонга и Кокос са национални резервати с много строг режим на достъп. Ако искаш да отидеш там се записваш и чакаш, в моя случай около три години.

Калоян Вълчев, 6 кл. Акварел и маркери, каменна хартия

- Имате ли наблюдения дали някои от видовете, които вече сте снимали някъде, са застрашени или изчезнали?

Любомир Клисуров: Най-напред изчезна черноморската скумрия. След това се появи рапанът, който се оказа бич за черната черноморска мида. След това някои хора тръгнаха да ловят калкан, но не го ловяха по обикновен начин, а с дънни тралове. Срещу Варна имаше на дълбочина над около 20 м големи естествени мидени полета, които бяха нещо като хранителна база за калкан и за отлагане на хайвер. Това тралене на дъното унищожи мидите. Според мен и моите колеги от Института по океанология БАН, където работех, това е основната причина да започне да изчезва и калканът, една от най-вкусните риби в нашето море, търсена от рибари.

Мартин Христов: Много хора не знаят, че едни от най-застрашените риби в света са акулите. Разбира се, има и много други застрашени видове, но когато върхът на хранителната верига в океаните намалее драстично, това разклаща цялото екоравновесие. Причината за масовото им изтребване е прословутата супа от перки на акули. Парадоксът е, че перките нямат особена кулинарна стойност, но в много държави в Азия се считат за храна, която носи свръхестествена сила. Когато сте в Азия, не яжте тази супа. Тя има вкус само на пилешкия бульон, с който е овкусена.

- Кой е най-редкият или труден за снимане вид, който сте снимали и имате ли неосъществена мечта?

Любомир Клисуров: Правих дълго време опити да направя снимки на лефери. Те са много любопитни риби. Независимо дали са ято или сами, идват да те разгледат, но в момента, в който мръднеш една част от тялото си, дори само с очи, светкавично изчезват. Филип Малеев, харпунджия, ме научи какво да правя. На първо място да се освободя от всички дихателни устройства, защото те при дишането изпускат мехури, които вдигат шум във водата. Затова започнах да практикувам свободно гмуркане. Така е по-трудно, защото си задържаш дишането. Когато се гмурках, много пъти се налагаше да изплавам нагоре, без да си направя снимка. Така стана и при едно от последните ми гмуркания в залива на Арапя, край едни скалички. Гмурнах се на дъното и видях едни риби, за които само знаех, че съществуват. Странни риби с много грозни физиономии, с остри израстъци и на носа на нещо като клонка закачено едно подобие на малка рибка. Рибата се казва морски дявол.

Мартин Христов: Най-редкия вид, който съм снимал, е риба луна. Това е една много голяма риба, която прилича на отрязана рибешка глава. Тя живее на големи дълбочини и излиза рядко, буквално само за няколко минути на повърхността, за да може слънцето да убие паразитите по кожата й. Всъщност това е и снимката, заради която съм поемал най-голям риск. Докато се приближа достатъчно, рибата беше започнала да се спуска обратно и без да се усетя се оказах на 45 метра под водата. Големината ѝ и странната ѝ форма просто обърка чувството ми за мащаб и разстояние. Слава Богу, бъдито ми - водолазите винаги се гмуркат по двойки, тръгна след мен и ме дръпна за плавника. После снимката спечели награда за най-добра снимка, правена на острова през годината, но дори да знаех това предварително, не бих се спуснал толкова бързо на такава дълбочина. Колкото до мечта - имам, да. Мечтата ми е да снимам косатки. Също като мерлините, те се движат много бързо и много трудно се снимат в естествената им среда. Не могат да бъдат подмамени с храна и като цяло не проявяват никакво любопитство към хората. Единственият начин да ги снимаш е да се включиш в сафари с някой от малкото хора, които са се специализирали във фотографски „лов“ на косатки и да разчиташ на късмет.

Йоана Лазарова, 6 кл. Акварел, туш и перо, графитни моливи, маркери, каменна хартия

- Ако се правят по-често подобни изложби като настоящата, които показват подводните красоти и тайни, няма ли повече хора да се замислят за опазване на чистотата на Световния океан изобщо?

Любомир Клисуров: Да, ще има полза, но хората, които ще правят такива изложби, не могат да си позволят да повтарят снимковия материал. Трябва непрекъснато да показват нови снимки.

Мартин Христов: Разбира се, според мен посланието на едно позитивно събитие остава по-трайно в съзнанието на хората. Всички сме уморени от новини, които ни карат да се страхуваме и отчайваме. Радвам се, че вече и у нас има организации като Фондация „Креа“, които редовно работят по теми свързани с подводния живот. Най-хубавото е, че всеки път включват деца и млади хора. Любовта към морето и отговорното отношение към природата се възпитава бавно и с търпение. Например сега предстои, в рамките на същото събитие, ученици от училище „Св. Св. Кирил и Методий“ да рисуват по темата върху нова, щадяща природата хартия, наречена каменна хартия. Чакам с нетърпение резултатите.

Въпросите зададе Елена Владова

Малена Иванова, 5 кл. Цветни моливи, графит и маркери, каменна хартия

Мария Македонска, 7 кл. Туш и перо, каменна хартия

Йоана Горанова, 7кл. Акварел и тънкописец, каменна хартия