Престъплението „агресия“ във всички негови форми става основно „престъпление срещу мира“ в Наказателния кодекс (НК). Като отговорност за агресия ще се търси от военните или политически водачи на държавата, а не от преките участници в конфликтите.

Това предвиждат изменения и допълнения в НК, предложени от Министерството на правосъдието, публикувани за обществено обсъждане. С тях наказателният закон се привежда в синхрон с Римския статут, с който бе създаден Международният наказателен съд (МНС) в Хага и очертава кръга от престъпленията от компетентността на международната юрисдикция. Належащото включване на „агресията“ в НК многократно бе анонсирано и от министър Атанас Славов на фона на войната в Украйна.

В момента кодексът признава за престъпление единствено „агресивната война“.

Макар че е сред държавите, дали старт на МНС още през 1998 г., България все още не е ратифицирала последвалите изменения в Римския статут, което води до вредни последици за държавата, включително неспособност да осигури пълноценна защита на българските граждани - цивилни и военни, участващи в мироопазващи, хуманитарни и други подобни мисии в чужбина, както и на нашите граждани, намиращи се в зони на война по други причини.

Ситуацията вреди и на международния авторитет на България и на доверието на партньорите, се сочи в мотивите към проекта. В същото време волята на страната в подкрепа на развитието на юрисдикцията на МНС е традиционна и многократно изразявана. България редом с още 38 държави се включи и в инициативата на Обединеното кралство за отнасяне на ситуацията в Украйна към международния съд в Хага.

Измененията и допълненията в НК запълват тази празнота, избраният подход е те да вървят паралелно с ратификацията на измененията в Римския статут.

Конкретно се предлага сегашната Глава 14 на НК „Престъпления против мира и човечеството“ да запази наименованието си, тъй като по конституция тези престъпления не се погасяват по давност. Едновременно с това в Глава 14 се създават четири отделни раздела с наименования „Престъпления против мира“ (агресия, пропаганда и подстрекателство към война), „Престъпления против човечеството“ (геноцид, апартейд, поругаване на човечността и насилствено изчезване на хора), „Престъпления против законите и обичаите за водене на война“ (тежки нарушения на законите за водене на война при международен въоръжен конфликт, тежки нарушения при немеждународен конфликт, неправомерна употреба на символи, посегателство върху граждански обекти със специално предназначение или културна стойност и др.) и „Други престъпления“.

Предвиденото максимално наказание е доживотен затвор, тъй като във всички свои концепции за наказателна политика държавата последователно и категорично заявява решение за отмяна на наказанието доживотен затвор без замяна. Доживотният затвор е и най-тежкото наказание по Римския статут.

Като задължително допълнително наказание за най-леките престъпления се въвежда общественото порицание.

„Известно е, че същинските международни престъпления се извършват на основата на злоупотреба с и манипулация на общественото доверие и общественото подчинение на волята на властта“, пише още в мотивите.

За голяма част от престъпленията по Глава 14 от НК съдът ще налага на виновните и конфискация на цялото или на част от имуществото им, както и лишаване от права.

Престъплението „агресия“ от Римския статут се въвежда в НК с четири разпоредби. Основният състав предвижда, че:

„Който като военен или политически водач планира, подготвя, започва или ръководи използването на въоръжена сила на държава срещу друга държава в явно противоречие с Устава на Организацията на обединените нации, включително срещу нейния суверенитет, териториална цялост или политическа независимост, независимо дали е обявена война, се наказва с лишаване от свобода от десет до двадесет години“.

А когато става дума за нахлуване, военна окупация, анексиране на територия чрез използване на сила и др. се налагат най-тежките наказания – от 20 до 30 г. затвор или доживотен затвор.

В НК изрично се записва и че „военен или политически водач на държава е всяко лице, независимо от длъжността му, което упражнява власт или фактически контрол върху политическите или военните действия или решения на държавата“. Това означава, че наказателна отговорност може да носи само онзи, който ефективно и лично определя и направлява на най-високо ниво държавната политика или военни действия.

„От значение е действителното му влияние върху действия и позиции, ангажиращи държавата, което трябва да бъде пряко, решаващо, определящо и значително върху цялостните държавни политики, а не несъществено, случайно или ограничено до конкретни дейности по изпълнение“, се сочи в мотивите.