Любомир Клисуров, едно от водещите имена в българската подводна фотография, събира своите паметни кадри от пет десетилетия насам в изложба в две от залита на Градската художествена галерия “Борис Георгиев” - Варна. Експозицията се открива на 23 септември и ще може да се види до 11 октомври 2023. Изложбата гледа и към предстоящия 80-годишен юбилей на уважавания морски изследовател и фотограф, допринесъл изключително много за популяризирането на Черно море и неговия подводен свят.

В дните преди откриването на изложбата си Любомир Клисуров разказа пред Нина Локмаджиева истории от процеса на своята работа, припомни си срещи с посветени на морето хора и със създанията от света на мълчанието.

Тази изложба обобщава един дълъг път за Вас, какъв е основният й акцент?

Замислил съм изложбата като прощаване с моето дългогодишно хоби - подводната фотография - тя беше хоби в целия ми смислен професионален живот в Лабораторията по подводни изследвания в Института по океанология във Варна. И тъй като възрастта ми вече напредна силно, а и преминах през доста изпитания, реших да направя прощална фотосреща с моите приятели, съученици, колеги и близки хора с тази изложба. Тя акцентира върху Черно море, разбира се, но включих в нея кадри и от топлите морета с коралови рифове като Червено море, Малдивите, Карибите и т.н.

Как започна Вашата история, вашата любов с подводния свят. Много хора са влюбени в морето, но го виждат като пейзаж например, какво Ви накара да търсите красотата под вода?

Когато бях юноша през 50-те години, във Варна се проведе седмица на френския филм - беше през 1956-57 година. Прожектираха филма на Жак-Ив Кусто “В света на мълчанието”. Акълът ми се взе тогава! И реших, че трябва обезателно да надникна в този свят. Освен това, вуйчо ми Коста Стойчев - юрист, бохем и водолаз, ме запали допълнително. Беше известен като човек на живота, а неговият приятел бай Захари Жандов донесе първите водолазни екипировки. По онова време имах щастието да се запозная с двама варненци - Веселин Недев и Ангел Златанов, завършили също Механотехникума в града, които бяха добри фотографи и леководолази.

Като едни добри технически специалисти те сами си проектираха херметични боксове, в които слагаха стандартни фотоапарати, разбира се, от стария тип - лентови, лайка формат, и снимаха. Всъщност синът на Веселин - Юлиян Недев, сега продължава нашето дело. Те ме дозапалиха и аз реших, че в крайна сметка няма защо да се колебая повече да се присъединя към тези корифеи на подводната фотография. А другият човек е Захари Жандов, който беше добър приятел на вуйчо ми и подсилваше желанието у мен да се занимавам с фотография. Той донесе някакви френски плавници, маски и други съоръжения. Имаше и един варненец - Антон Беджев, който гледаше професионално на влизането под вода и основа една група, наречена Подводна инженерна група, която се занимаваше с обслужване на язовири - почистване и ремонт на стени, на кесони.

Как се снимаше аналогово под вода през онези години?

Тогава аз работех с лента, която има 36 кадъра. И влизайки под вода, трябваше много внимателно да си подбирам обектите за снимки, така че всеки кадър да излезе сполучлив. Сега няма такива ограничения с дигиталната техника.

Вие сте признат познавач на Черно море, Вашият албум, който представи живота на Черно море под водата, издаден от “Сталкер” през 2007 г., остана историческа книга - истинска енциклопедия за флората и фауната.

Тогава “Сталкер” с Димитър Трайчев и Милан Асадуров много помогнаха да стане моята книга. Аз смятах да правя книгата само като албум - снимки и под тях наименованието на обекта на български, евентуално английски, и латинското наименование. Но Трайчев каза: “Как, ти трябва обезателно да опишеш историите на тези снимки!” Така и направих, и книгата излезе в

500 екземпляра на български и 500 на английски. Ще се радвам, ако посланията й достигнат до идващите след нас.

Какво открихте в това уж нефотогенично наше море?

Защо предпочитам да снимам в Черно море и досега? Защото е все пак нашето море и защото е море с много история в него. Самото то е било сладководно езеро преди хиляди години и сега все още могат да се срещнат живи същества, като някои риби например, които от сладководните времена са доживели до днешни дни. Едни от тях са попчетата - те са над 20 вида, почти 20 от които са от така наречения ендемичен вид, а останалите са от сладководното време на Черно море. Има и още една причина да снимам толкова много в нашето море. Само в рамките на моята активна подводна дейност - от 1961 г. съм леководолаз (завърших тогава курсовете към Варненския леководолазен клуб), от тогава досега забелязвам как голяма част от животинския свят на Черно море започна да изчезва малко по малко. Какво се случи с черноморската скумрия? Или с калкана, който беше обект на безжалостно изтребване с тралене? И какво остана след дънното тралене с тежки тралове върху няколкото разкошни мидени полета срещу Варна на двайсетина метра дълбочина, които бях унищожени? А бяха жизнено необходимата среда, над която дънните риби си хвърляха хайвера и ползваха мидите като хранителен ресурс.

На времето стигнах до идеята в рамките на 10-20 години да заснема това, което мога, от нашето море - като живи същества, като биоценоза - риби, ракообразни, миди и прочие. И когато след 40-50 години някой от младите водолази реши да прави нещо подобно, ще може да види разликата - какво го е имало в моите снимки и какво вече го няма в неговите. Т.е., подготвих с моите снимки една база за бъдещо сравняване на това, което се случва с Черно море през годините.

Тази Ваша мисия е като спасителна операция - спасителна за историческата фото памет за нашето море?

Така е, но не съвсем в пълния й вид, защото възрастта и заболяванията не ми дадоха възможност да бъда активен до този момент.

С тази изложба всъщност отправяте едно послание към хората, които идват след нас. Какво бихте казали на онези млади момичета и момчета, които ще се гмурнат в морето с фотокамера? Защото техниката се мени, но погледът към подводния свят остава, нали? Какви качества са необходими за един успешен подводен фотограф.

Хубаво е да усети как се отнася подводният животински свят към човека, който отива да го снима. Аз разбрах, че рибите и ракообразните в нашето море са много предпазливи и чувствителни към приближаването на човешко лице към тях. И за да направиш хубава снимка, като се доближиш максимално към обекта си на снимане, не можеш да влезеш с акваланг, който бълва мехури и вдига шум. Затова реших, че ще правя моята фотография в режим на свободно гмуркане - без никакви акваланги и други дихателни устройства - със задържане на дишането или апнея, се гмуркам и в рамките на минута и половина, най-много две, аз трябва да се доближа до обекта, да си подготвя фототехниката и да си направя снимката, след което да се махна колкото се може по-бързо, за да не стресирам животинчето. Трябва да си деликатен и да е ясно намерението, с което се доближаваш към обекта за снимка - той трябва да го усети, да не си мисли, че отиваш да го убиваш.

Имат ли усет за това морските обитатели - как разбират, че камерата не е оръжие?

Имат усет, да. През всичките години, когато снимах на гмуркане, влизах два пъти през деня и правех едно нощно сафари, което беше най-великолепното усещане в моя живот. Влизам сам през нощта с един фенер, вързан за подводната ми светкавица, над мен - звездите и луна, ако има, нито звук наоколо - много хубаво. Попадал съм в ситуации.

Обичах да ходя есенно време - след 15 септември по южното крайбрежие, аз обичам тези места най-вече. Тогава хората се разбягват и се прибират по домовете си, и там през нощта да влизаш е една приказка, чува се бръмчене на рибарски лодки, които влизат за паламуд, аз се гмуркам, светкавицата ми блясва, те се чудят на какво се дължи това сияние, което тя излъчва във водата. Имах случай, когато лодка се приближи - видяла ме е като светлинен обект и като изплувах да си поема въздух, чувам на лодката да викат - “Какво е това, какво е това?” заедно с ред неприлични думи. И викам: “Човек е, човек е!” - “Тъкмо щяхме да те гърмим със сигналния пистолет”, казват. Само това ми оставаше, някой да ме гръмне.

Благодарение на моята съпруга Мариана, аз имах удоволствието да се чувствам много комфортно в къмпингите на юг - точно по тези места, които тази година станаха жертва на големия порой - Оазис, Арапя.

Кои морски обитатели са особено трудни за снимане?

Имам приятели харпунджии, които се занимават с отстрелване на риби под вода, и понеже години наред се мъча да се доближа до лефер - много го обичах и като риба за ядене, и като красива риба, попитах един от тези големи харпунджии - Филип Малеев от София: “Абе, Филипе, какво трябва да направя, за да мога да се доближа до някой лефер да го снимам?”. И той ми откри тайната: “Виж какво - гмуркаш се, лягаш на дъното, и даже очите ти не трябва да мигат и да се въртят.” Ако са единични екземпляри или ято, те са любопитни и се приближават, за да те разгледат. Тогава аз си правя снимката. В изложбата си имам снимки на ято лефери и на една двойка големи лефери. Така се снимат леферите.

На каква техника разчитахте през годините под вода?

За да не мъкна разни тежки техники, разчитах на амфибийната серия фотокамери Nikonos номера от 1 до 5, аз имам и първия, и последния модел. Първия ми го подари едно приятно момиче, морска биоложка в Морската лаборатория на Университета на Северна Каролина, когато бях стипендиант на ЮНЕСКО в началото на 70-те години. Всъщност беше 1973 г. и тази година стават 50 години, откакто снимам с професионална техника.

(Включва се Мариана Клисурова: “Любо навършва 80 години сега, на 17 октомври. Правим по-рано изложбата, но тя си е празнична за нас. С нея отбелязваме 50 години от първото му гмуркане с професионален фотоапарат.

Впрочем то беше на Пуерто Рико.”)

Какво от Вашите многобройни фотографии ще видим сега в Градската художествена галерия на Варна?

Изложбата е в две зали на първия етаж на Галерията - едната зала е за Черно море, в другата са океански снимки и кадри от Червено море - за да има повече цвят. Защото действително в Черно море има недостиг на цветово разнообразие. Изключение са актиниите, които “цъфтят” нощем и са прекрасни. Те си пускат пипалата нощно време и с тях привличат към устата си зоопланктон - организми, рачета, малки рибки. Океанските снимки са най-различни - предимно от Червено море, защото то е много ефектно. Има го червеният цвят, който в нашето море почти липсва, има риби с най-разнообразни форми и цветове. Ако е рекъл господ, ще дойде един приятел - доктор физиолог от Спортна академия в София - Ганчо Матеев, който ще донесе цветни документални филмчета, които ще се прожектират в Галерията (”Ганчо е човекът, който 30 години се гмурка заедно с Любо и навсякъде ходят заедно, и аз винаги съм била много спокойна, защото той е с него” - добавя съпругата Мариана Клисурова). С Мариана каним всички приятели на 23 септември в Градската художествена галерия да споделят нашия празник.