На 11 юни от 18:00 в Градската художествена галерия на Варна ще бъде откриването на ретроспективната изложба "В паралелни светове" на дългогодишния художник на Варненския театър Тодор Игнатов (1951-2020).

Изложбата е партньорски проект на Театрално-музикален продуцентски център Варна и Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ и е част от програмата за 100-годишния юбилей на Варненския драматичен театър.

Куратор е директорът на ГХГ - Варна, изкуствоведът Пламена Рачева.

В пространствата на галерията ще видите експонирани 130 живописни творби, декоративни пана и метални пластики. А сценографската дейност на обичания художник на Театъра Тони Игнатов ще бъде представена със 10 сценографски макета, 15 проекта за театрални костюми, 25 оригинални театрални костюма.

С костюмите ще дефилират възпитаниците на актьора и режисьор Стоян Радев Ге. К. от „Студио Театър“ и на диригента Ганчо Ганчев от Варненската детско-юношеска опера.

Тодор Игнатов в "Паралелни светове"

Има различни начини да останеш в историята на изкуството. Може ярко да блеснеш и бързо да изгаснеш или пък последователно да изграждаш и отстояваш сeбе си във времето. Тодор Игнатов принадлежи към втората, по-устойчива, може би донякъде и по-стойностна категория творци, за които животът има смисъл само като живот в изкуството. Посветил целия си артистичен път на театъра, на един театър, той е художникът, без който Варненският театър не може. Той единствен заслужава това високо признание.

Осъществен творец, Тодор Игнатов е удостоен с 5 национални награди за сценография, 3 награди „Варна“, Почетен знак на кмета на Варна с лента, Награда за културен принос на клуб „Отворено общество“, Националният биографичен институт в Кеймбридж го е включил в престижната енциклопедия „2000 изключителни художници и дизайнери на XX век”.

Всичко започва през 1977 г., когато роденият в София Тодор Игнатов, завършил с отличие Художествената гимназия и Художествената академия със специалност сценография при проф. Асен Стойчев, избира Варна и Варненския театър за свое поприще. Като главен художник на театъра, той влага таланта си в близо 200 театрални и оперни постановки, които остават в историята на сценичните изкуства.

Особено се открояват сценографските и костюмографските му решения за „Честна мускетарска“ от Валери Петров, реж. Гриша Островски (сезон 1976/77); „Малки комедии“ от Чехов, реж. Станчо Станчев (сезон 1979/80); „Лоренцачо“ от Алфред дьо Мюсе, реж. Руси Карабалиев (сезон 1981/82); „Сирано дьо Бержерак“ от Едмон Ростан, реж. Станчо Станчев (сезон 1981/82); „Пътят към Мека“ от Атол Фугард, реж. Крикор Азарян (сезон 1986/87) и други.

Тодор Игнатов приемаше отговорно ролята си на сценограф като първият медиатор в озареното свише откровение между сцената и залата. Подготвяше се задълбочено за всяка своя постановка – идеите му идваха бързо, но той не ги приемаше веднага, претегляше ги, проверяваше, четеше много, изследваше, експериментираше.

Понякога сънуваше идеите си, както се случва със сценографското решение за емблематичната постановка на Стоян Камбарев „Черна дупка“ от Горан Стефановски (сезон 1994/95) – салонът на Филиала като черна дупка, която буквално засмуква всички – артисти и зрители, разположени заедно не просто на сцената, а на въртящия се кръг. Това е прецедент в българската театрална история и остава в нея като ярък маркер за естетиката на Стоян Камбарев и единомислието между режисьор и сценограф.

Най-дълготрайно и плодотворно е сътрудничеството на Тодор Игнатов с режисьора Станчо Станчев. Посветили творческите си пътища на Варненския театър, двамата изграждат изключително силен творчески тандем, който определя облика на театъра за дълъг период от време. Сред многобройните им съвместни изяви впечатлява „Полет над кукувиче гнездо” от Дейл Васерман по романа на Кен Киси (сезон 1979/80). Оригиналното сценографско решение и цялата атмосфера на постановката, която предизвиква почти буквални алюзии за тоталитарното живеене, остава дълго в съзнанието на публиката и артистите.

В процеса по сътворяване на театралната приказка всеки детайл е от значение и това проличава най-ясно в сценографския макет, на който Тони беше всепризнат майстор. Истински творби на изкуството, неговите сценографски макети будят възхищение с усета за мащаб и овладяване на пространството, с находчиво намерените миниатюрни еквиваленти и с прецизната изработка, включително на най-дребния детайл.

Живописта, другата голяма страст на Тони, намира израз в над 140 изложби, сред които 19 самостоятелни. Мисленето на сценограф с пиетет към метафората, се отразява в живописта му, която е наситена с поетична образност. За връзката между сценографията и живописта свидетелстват и многобройните Арлекини, които населяват творчеството му с чаплиновска меланхолия и мъдрост.