Какво ще последва, ако протестът постигне целите си? Може ли да стане още по-лошо?

Мнозина си задават този въпрос и изтъкват две основни заплахи. Но по отношение и на двете едва ли може да стане по-зле, отколкото е сега, отбелязва Дойче Веле.

Изминаха над 50 дни от началото на протестите, а един въпрос продължава упорито да тегне над тях: каква алтернатива ще произведат те? И няма ли опасност тази алтернатива да се окаже по-опасна от днешното управление?



Въпросът, разбира се, е важен. Разбира се, че трябва да се мисли и говори за онова, което може да последва след евентуалните оставки и предсрочни избори. Разбира се, че опасности дебнат отвсякъде. Но прекаленото концентриране върху този въпрос е донякъде безплодно и безсмислено. Защото протестът не е някакъв елитен клуб с входни карти. Няма как да бъде направляван и моделиран, така че да се попречи на когото и да било да се прикачи към него, за да се опита да извлече от гражданското недоволство някакви политически дивиденти за себе си.

А и опасностите са донякъде преувеличени, защото, каквото и да става, е много спорно дали изобщо е възможно днешното положение да се влоши още повече.

Сянката на протестите от 2013

Онези, които се тревожат най-силно от възможните бъдещи развития, изтъкват две основни заплахи. Първата е свързана със сянката на събитията от 2013-2014. Тоест, с вероятността и сегашните протести да родят политическа комбинация, която, вместо да се заеме с реформи, да съхрани днешните задкулисни властови схеми, зависимости и влияния и да възпроизведе действащия олигархично-корупционен модел.

Демонтирането на този модел, разбира се, е трудна задача, която няма бързо и лесно решение. Но дословното му повторение едва ли е възможно. Защото крепящата го политическа конфигурация бе така разтърсена, че във властовата конструкция се появиха трудно възстановими пукнатини. Затова може да се каже, че и без оставки протестите частично вече постигнаха успех.

Във всеки случай е трудно да си представим някакво развитие, при което нещата могат да станат по-зле, отколкото са в момента. Държавата и без това е захваната в мъртва хватка, институциите ѝ са обезсилени и подчинени, стълбовете на демокрацията като върховенството на закона, частната собственост и свободата на словото са силно подкопани.

Геополитическата ориентация

Втората сочена заплаха, свързана с протестите, е да не би те да доведат на власт сили, близки до Русия и Кремъл, които да поставят под съмнение геополитическата ориентация на страната. По принцип тук такава опасност винаги съществува. Но вторачването в нея именно във връзка с протестите означава да си затворим очите, че геополитическата ни ориентация и без това е силно компрометирана и е по-скоро на пропагандно-декларативно, отколкото на същностно ниво. Заради обстоятелствата, за които вече стана дума, управлението в България прилича повече на путинската авторитарно-олигархична система, отколкото на европейския демократичен модел. Колкото до интересите на Кремъл и Русия: въпреки лозунгите и символичните жестове, те и досега на практика са много добре защитени: в енергийните проекти например. Тъй че и по отношение на втората заплаха положението едва ли може да се влоши.

Какво да се прави

Предупреждаващите за тези заплахи всъщност поне на думи подкрепят протестите. Но се страхуват от бъдещето, в случай че те постигнат целите си. По тази логика обаче излиза, че всички трябва да скръстим ръце и да изчакаме, докато алтернативата, която ни харесва, укрепне достатъчно, за да помете статуквото. Нещата обаче никога не се случват по този начин и гаранции за успех няма. А статуквото само това чака.