Варненската опера ще представи в началото на февруари постановката "Симон Боканегра", напомня Moreto.net.

В операта на Верди по драмата на Антонио Гутиерес централният образ е на Симон Боканегра, генуезки дож. В тази роля в постановката на 3 февруари, 19 часа, Основна сцена, ще влезе баритонът Иво Йорданов.

Пред Виолета Тончева оперният певец разкрива повече за образа, за операта и за предстоящия спектакъл.

- Напоследък пресъздаваш образите на видни исторически личности, на герои, от които зависи съдбата на други хора. Ролите на Принц Игор и Симон Боканегра в едноименните опери на Александър Бородин и Джузепе Верди опредлено ти подхождат.

- Дано и други мислят същото. Първото важно нещо е гласът и тембърът да подхождат на ролята, а що се отнася до натюрела, актьорът би трябвало да може да играе всичко. Принц Игор и Симон Боканегра са драматични персонажи, в които има много благородство и финес и аз се надявам, че успявам да вляза в сложните им характери.

- Когато получаваш дадена роля, кои нейни характеристики - певчески, драматургически, артистични - те привличат?

- Ролята ме вълнува комплексно, но ако инструментът не е пригоден, ако партията технически не съвпада с възможностите на гласа, смисъл няма. В това се състои и отговорността на певеца, който трябва да избира само ролите, които му подхождат - на характера, на физиката, ако щеш, на всичко, което той самият представлява. Но в реални сутуации актьорът е длъжен да може всичко и да се справя с предизвикателствата на всякакъв вид партии. Това е майсторството на професията, която е добре да владееш в детайли. Естествено, ти не си сам на сцената, помагат ти музиката, диригентът, режисьорът, колегите. Вокалният и драматичният образ вървят ръка за ръка, те не могат да бъдат отделени изобщо.

- Симон Боканегра има славата на една от най-красивите партии за баритон в световната музикална съкровищница. Какво прави толкова особен този трагичен образ?

Трагичен - да, макар че някъде в мъката му прозира и нещо светло. В края, когато Симон Боканегра успява да събере враждуващите, се прокрадва оптимистична нотка. Удава му се дори да събере баритона и сопрана, които операта обикновено се стреми да раздели. В тази, не толкова кратка, опера Симон Боканегра преживява редица метаморфози и тежко се сблъсква с разбитите си заблуди. Буквално във всяко действие той преживява някакъв катарзис и в края на краищата получава нещо, но не така, както си го е представял и не така, както го иска, а както пожелава съдбата. Най-интересното е, че накрая той разпознава в лицето на врага Фиеско най-добрия си приятел. Един от най-хубавите моменти в операта е, когато Симон Боканегра се помирява със себе си и света, намира кому да остави политическия и личния си завет и в този смисъл той се радва на признание. Като структура, операта е особена, твърде много скача между отделните си части и започва с дълъг пролог, който показва бурни моменти от италианската история. Точно като бурният живот на Симон Боканегра.

- В прекрасния солистичен състав на „Симон Боканегра“ за 3 февруари – Илина Михайлова, Деян Вачков, Иван Момиров - всички сте приятели. По-лесно ли се пее с приятели, отколкото с колеги, които не са чак толкова близки?

Добре се пее с добри певци. А изброеният състав, да не забравяме Евгений Станимиров, който също като Деян Вачков, изпълнява ролята на Фиеско, наистина се състои от великолепни певци. Тук трябва да направя едно такова разграничение между вдъхновен и талантлив музикант и добър занаятчия. В ариите, където си сам, можеш да бъдеш голям музикант, да покажеш глас, артистизъм и прочие. Но когато работиш в големи и сложни ансамбли, важен е занаятът, всички онези технически умения, които те вписват в екипа. Добрият певец не е само добър вокалист, той задължително е и добър занаятчия. Да оставим мисленето за високото, за красивото изкуство и да погледнем сериозно на чисто техническата работа, която изисква „дълбока копан“.

- Да пееш заедно, а не срещу...

Да, това е целта. Ако се случи в екипа да сте приятели, още по-хубаво. А ако не сте приятели, може да се сприятелите. Репетиционният процес е една доста интимна работа, хората са натъпкани един до друг в ограниченото пространство на сцената в един доста дълъг период от време, налага се да бъдат постоянно заедно и това взаимодействие създава приятелства.

- Изглежда ми като отговор на един от моите любими въпроси, защо музикантите са по-щастливи от другите хора...

Възможен отговор, да. Но погледнато от друг ъгъл, този феномен съдържа и елемент от онази красива, но случайна лятна любов (засмива се). Отиваш на почивка, запознаваш се с някого, десет дена романс, след което всеки поема по пътя си. Отиваш в нов театър, попадаш в нова постановка, запознаваш се с нови хора, живееш с тях месец или два, храниш се понякога с тях, сближаваш се, после се разделяш и чувствата естествено се поохлаждат. Но с колегите от „Симон Боканегра“ сме пели заедно и преди, с тях ме свързват много повече неща, отколкото само преживяното на сцената. Но пак казвам, за да си добър професионалист, трябва да си добър занаятчия, да си способен да заместиш някого или бързо да влезеш в непознат ансамбъл. Занятчийството е различно от таланта. Можеш, ако си много талантлив да успееш за малко, но без занаятчийството няма да постигнеш дълготраен успех. Познавам много занаятчии, които не са кой знае колко талантливи, но изграждат чудесна кариера, защото са усвоили качествата и уменията да станат част от цялото. Всъщност нямаме нужда от много гении на едно и също място (засмива се).

- От няколко месеца пееш в родния си град, вече не само като гост, а като солист на Варненската опера. Досега предпочиташе сякаш Италия пред Варна...

Предпочитам да пея, това е най-важното. В последно време, по лични причини, се задържах по-дълго във Варна, но така или иначе съм щастлив да бъда солист на Варненската опера. То е като завръщане у дома.