Д-р Бояна Петкова е работила 10 години в столичната педиатрия. Тя е е лекарят, който поведе дългогодишна битка с Министерството на здравеопазването мъртвородените бебета да не се третират като биологичен отпадък и успя. Основател е на фондацията "Макове за Мери", която оказва подкрепа на родители, изгубили бебетата си, и фондация "Ида", чиято цел е изграждането на работеща система и детски хоспис за палиативни грижи за деца с тежки болести. Коментарът й е от профила й във "Фейсбук" и е адресиран до всички, отправили остри критики към лекарите, които са се борили за живота на малкия Александър, починал от хеморагична пневмония в София.

Драги, карате ме да влизам в полемики, в които нямам никакво желание да влизам, но не ми оставяте избор.

Тази работа е същата, като онази с капачките и кувьозите. Всеки се вглежда в някакъв детайл, който му натиска бутоните, и започва да вряка, но никой не може да отстъпи една крачка назад и да види гората вместо чвора, в който е забил нос. Писна ми общественият дискурс в тази държава да е толкова плосък, неинформиран и откровено тъп.

1. От хеморагична пневмония се умира. Навсякъде по света. Няма профилактика. Развива се фулминантно и внезапно. Никой не може да е виновен и никой не би могъл да направи нищо.

Какво дължим на родителите – разбиране и съчувствие.

Фактът, че системата ги е прекарала през центрофугата си, е утежняващ ситуацията, защото създава недоверие, несигурност и съмнения. Но затова не са виновни конкретните петима лекари, нито д-р Георгиева в частност. За това е виновна системата, а за системата, пичове – съжалявам to break it to you – СМЕ ВИНОВНИ ВСИЧКИ НИЕ.

Хубаво си го премислете това. Къде бяхте, когато Москов лъжеше за Фонда за лечение на деца и съсипа живота на единствения директор, който вършеше работа и спасяваше деца?!!! Щото аз бях там, пред МЗ, и това направи невъзможно оставането ми в педиатрията.

Къде бяхте пролетта, когато педиатрите протестираха, за да имат възможност да лекуват вашите и моите деца???

Много е лесно човек да е гръмогласен от комфорта на собствения си диван. И да смята, че щом си плаща данъците, "някой друг" ще я свърши тая работа. Приятно ми е, Някой Друг. Обаче аз опитах, ние опитахме, педиатрите опитаха - без вас, драги, не става. А ако вие си седите по къщите, после нямате право на мнение. Първи демократичен принцип.

2. Разбирам, че е страшно да приемем, че такива неща се случват. Случи се и на мен, помните ли? Случват се неща, които не можем да контролираме. Страшно е. Търсенето на вина и ловът на вещици са coping механизми на незрялата психика. Атавистичното вярване, че ако намерим виновен и го накажем, няма да се случи на нас.

Sorry to break it to you again, но животът е страшен и неуправляем. И всички ще умрем. Можем да се надяваме да не е утре, но всъщност нищо повече. Да съсипете нечий живот, за да усмирите страховете си, нито ще ви направи безсмъртни, нито ще защити децата ви, а само ще СЪСИПЕ НЕЧИЙ ЖИВОТ.

И да, този аргумент Е валиден. От родителите не можем да очакваме разбиране, овладяност и присъствие на духа. Всяка ТЯХНА траурна реакция е разбираема, оправдана и приемлива. А вие къде се врете? Познавате ли човека, когото си позволявате да съдите? Вие знаете ли, че това е човек, който на 54 години даде 4 години от живота си, за да стане специализант и да вземе специалност детска пулмология? Знаете ли, че е човек на 60 години, който чете като змей. Който си носи служебните проблеми вкъщи и ги мисли, мисли, мисли. Знаете ли, че това, на което я подлагате, ще запечата смъртта на това дете като част от личната ѝ житейска история? Това ли искате? Ще ви накара ли да се чувствате по-добре? Наистина ли?

3. Ние тука нали уж сме от едната страна на барикадата? Нали искаме да сме от правилната страна? Само че правилната страна не е страната на необуздания гняв. Правилната страна е страната на истината. Истината е, че в този конкретен случай лекарите нямат вина.

4. Системата обаче има вина. Не за смъртта на детето, а за системните си грешки. Които няма да се решат с лов на вещици. Ще се решат с внимателен, КОМПЕТЕНТЕН и методичен анализ, политическа воля (и смелост) и последователност в поправянето им.

5. Аз не съм човек, който смята, че медицината в България е на нивото, на което трябва да бъде. Това е другата половина от причината да напусна педиатрията. Имам личен черен списък с деца, за чиято смърт имаме пряка вина или отговорност. Но и това е само част от истината. Много често (но не винаги) просто не сме успявали да преборим системните грешки, въпреки че сме инвестирали месеци от живота си и сме се докарали до пълен бърнаут.

Аз мога да ви разкажа по дати историята на всяко дете от черния списък. Помня ги – някои от тях са на повече от 12 години. Нося си ги. (Искате ли да се разменим?) Искам НИКОГА да не се повтарят. Но те се повтарят. Защото условията, в които работим, не са се променили.

6. Не, не всички лекари са бели и добри. Проблемът е, че системата ги толерира и прикрива. Там, където системата е правилно конструирана, тя просто изхвърля тези хора. Прави невъзможно оцеляването им в нея. У нас е обратното – у нас е невъзможно да оцелее здравото.

Та, хайде да излезем от личните си истории и да влезем в реалността. Другия път гледайте предизборните дебати по здравеопазване (поне) и си опичайте акъла.