Йордан Йовков е точно такова училищно „клише”. „По жицата”, „Песента на колелетата”, „Албена”, „Шибил”, „Индже”, помним ли ги наистина, живи ли са образите, близки ли са ни? А може би са останали само заглавия, празни от смисъл.
"Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто"
Това казва Йовков. Същият, който прекарва почти целият си съзнателен живот на фронта или пишейки за него като военен кореспондент. И това на фона на най- трагичните времена в новата ни история – Първата световна, Балканската и Междусъюзническата войни. Горял от несподелената любов към Елисавета Багряна, познал ужасите, болката на войната и намерил в някаква своя пресечна точка гигантския си хуманизъм, с който училищното клише го свързва. Накрая не му стига времето да напише всичко, което иска. Умира от рак в напреднала форма на 15.10.1937 г., причинен, днес бихме казали, от стрес.
И от устата на най-личния си герой, Сали Яшар, той въздиша с надежда:
„(...) с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго - любовта между хората."
В тези времена, малко или много меркантилни, подобни думи не звучат кухо, напротив намират нов смисъл. Затова нека да посегнем към тънките му разкази отново. Длъжни сме някак. Дори да вземем от раницата на децата, ако си нямаме свои. Да си припомним и ще видим, че това, което търсим в нашумелите автори, си го има при нас. Изконните образи на Йовков редят стари думи в позната на всеки българин мелодия, толкова далечна от училищния чин и толкова близка във всеки нов ден...
Цвети Цанева