Тараторът изглежда винаги е бил и ще остане онази освежаваща студена супа от кисело мляко със свежи краставици на кубчета, счукан чесън, орехи, копър и лъжица олио. Може би затова го наричаме "класика". Той е едно от най-консумираните и обичани български ястия в горещите дни. Но откъде идва и как е стигнал до нашата трапеза?

Според Речника на българския език от Найден Геров думата „таратор“ е заемка от турски и означава „сочиво, студена чорба от краставици, чеснов лук, орехи и оцет; тлъченица“. Сочиво е народна дума за супа, а тлъченица е синоним на таратор (идва от глагола тълча – счуквам, скълцвам).

В Български тълковен речник от Любомир Андрейчин думата таратор е обяснена по следния начин: "Вид студена супа от разводнено кисело мляко с краставици, чесън, оцет и др". Произходът на думата таратор според този речник е персийско-турски.

Преди 1944 г. под таратор се разбира студено ястие от счукани орехи и нещо кисело - предимно оцет, който е разреден с вода. Вариацията му с кисело мляко е позната, но е слабо разпространена.

Наименованието „таратор“ в това значение идва от Близкия Изток, където е подправен с чесън, киселина и тахан. В турския вариант на този сос таханът е заменен с орехи и изглежда в този вид тараторът се разпространява на Балканите.

Първата рецепта за таратор, както го познаваме днес, се появява едва през 1956 г. в "Книга за домакинята". Там студената супа съдържа всичките компоненти на днешния таратор: нарязани кубчета краставици, разбито кисело мляко, чесън, сол, копър, олио и по една лъжица ситно счукани орехи, плюс лед за поддържане на температурата. Това е и единствената рецепта за таратор в книгата.

До края на 70-те години в различни готварски книги продължават да се описват и други рецепти за по-ранните форми на таратора.

Постепенно тараторът се е превърнал в характерно българско ястие и освен че е вкусен и освежаващ в летните жеги, той е изключително полезен.