Горнооряховският суджук сродява потурчен българин със султана и дава свобода на християнското население в целия горнооряховски и търновски регион. Историята за популярността на днешния месен деликатес е на почти 500 години и е запазена сред легендите в този край.

През 1538 г. на чаршията в Ряховица (дн.- Горна Оряховица), спира потурченият християнин Рустем паша. Агата отива в Цариград, където е повикан лично от султана, но не знае защо и това го парви угрижен. Спира за да пренощува в малкото градче. В хана, където отсяда го черпят с кафе и нарязан на гребен опечен месен деликатес в черво. Приятно изненанан от ароматния му вкус, пашата какво е това. „Суджук, месен специалитет”, отговаря му ханджията. След като хапва и пийва пашата споделя кахърите си пред местните, че не знае за какво го вика султанът. Един от хората предлага да му гледа на кафе: „Не е за зло, за добро е, ефенди. Голям човек ще станеш. Виждам тука, хубава жена, много пари и власт”, казва му той. „Златни ти уста, ако познаеш, голям хаир ще сторя на този край за отплата”, обещава Рустем паша. Думите на неизвестният селянин се оказва прави. Оказва се, че султанът вика пашата за да го ожени за своята дъщеря. Така Рустем става султански зет и велик везир. Той обаче не забравя своето обещание. Поискал от султана да му даде във владение земите в района на Ряховица. Повече от 300 години, чак до 1861 г. тези земи са имали статут на привилегировани. В тях османските чиновници или войски не са имали правото да нахлуват и да безчинстват. Според друга разновидност на легендата пък от суджука на Ряховица опитал дори и самият турски султан, на когото Рустем паша занесъл една подкова в дар. Дали това се е случило или не, знае само историята. Факт е обаче, че по днешните горнооряховски земи суджук се произвежда вече повече от 500 години. като според порвоначалната и оригинална рецепта той се е правел само от биволско месо и е бивал два вида: Сара и Смарлама. Първият се приготвял от най-хубавото месо, а във втория се добавяли и лой и изрезки. Животните се отглеждали и хранели по специален начин за да стане месото им крехко и сочно. Месото не се мелело в машинки като днес, а се кълцало със сатър и се пълнело в ервата с турска керемида, а не с фуния. През 19 век към традиционните два вида судук се добавят и такива с канела и бял пипер. От запазени документи става ясно, че за 3-4 месеца, през есента, в Горна Оряховица се правели около 30-40 тона суджук. През 1861 г. суджука на горнооряховчанина Михаил Николов печели медал на международното изложение в Торино. За пристрастеността на горнооряховчани към суджука най-добре говори следната история. Банкера Буров води чешки инвеститори към родната си Горна Оряховица. От Арбанаси те виждат цяла Горна покрита в дим рано сутринта. „Г-н Буров, вие ни казахте, че тук няма никаква промишленост, но както се вижда сте ни излъгали. Какъв е тоя дим”, питат чехите. Буров спокойно вади джобния си часовник и го поглежда: „Не съм ви излъгал, господа. Сега е 10,00 ч. и моите съграждани закусват с пресен суджук на скара”, отговаря той.

По времето на соца горнояховският суджук бе приравнен с другите месни деликатеси. А в първите години на демокрацията всякакви самозвани пишман месопроизводители изкараха на пазара продукти с това име, чието качество бе вън от всякакъв коментар.

През 2011 г. по инициатива на трите месарски фирми, на територията на Г. Оряховица местният суджук кандидатства и бе обявен за защитено географско указания. Т.е. това означава, че никоя фирма извън региона не може да го произвежда. А от 2006 г. в града се провежда и традиционния празник на гернооряховския суджук.