Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в с.Калиманица, Монтанско. През 1947 г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент (1951) и редактор (1952-1954) във вестник „Народна младеж”, редактор във вестник „Вечерни новини”(1954-1960), в Българска кинематография (1960 - 1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт”(1962-1969). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората”. През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце”(1961), „Обърнато небе”(1962), „Планинско цвете”(1964), „Шарена черга”(1964). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение”, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници - „Водолей”(1967), „Козята брада”(1967), „Плява и зърно”(1972), „Как така”(1974) и др. През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове”. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието” (новели) и „Ние, врабчетата” (разкази) Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне” (1966) и „Привързаният балон” (1967). Пак по това време създава и пиесата „Суматоха” (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар” (1969).

През 70-те години на миналия век Радичков публикува романите си „Всички и никой”(1975) и „Прашка”(1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари”(1974), „Лазарица”(1979) и „Опит за летене”(1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха” са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.

През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд”, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег”. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си - излизат сборниците с разкази: „Хора и свраки”(1990), „Малки жабешки истории”(1994), „Мюре”(1997), „Умиване лицето на Богородица”(1997), ”Автострада”(1999) и „Пупаво време”(2000) - книга с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа” е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време”. През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи”.

Йордан Радичков е писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля. Той е създаващият алтернативи творец. Затова и интересът към неговото творчество е толкова голям. Два пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.

Радичков е удостоен с много отличия и награди, както в България, така и в чужбина. Носител е на престижната международна италианска награда „Гринцане кавур”(1984) за белетристика и на Кралския шведски орден „Полярна звезда”(1988). През 1996 г. за книгата си „Малки жабешки истории” е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен” на Международния съвет на детската книга.

В България е носител на наградите: голяма награда за литература „Добри Чинтулов”(1980), награда „Аскеер”(1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, национална литературна награда „Петко Славейков”(1998), голяма награда за литература на Софийски университет „Св.Климент Охридски”(2001). През 2000 г. Йордан Радичков е удостоен с орден „Стара планина” I -ва степен за цялостен принос в българската култура. През 2003 г. е удостоен и с държавната награда за култура „Паисий Хилендарски”.

Големият български писател умира в София на 21 януари 2004 г