Илия Цанов - политик и юрист, е първият българин, за когото има данни, че е работил като адвокат. Той е брат на Найчо Цанов - основател в началото на ХХ век и първи лидер на Радикалдемократическата партия.

Ценен като опитен юрист, по време на османското владичество Цанов е изпратен от Високата порта във Варна, за да се справи с търговците-лихвари.

“Но най-важният и отговорен момент в живота на самоукия юрист е възложената му защита на заловените въстаници от Ботевата, Таньовата и Патревата чета. По предложение на митрополит Григорий Доростоло-Червенски, Цанов е призован в Русе за служебен защитник на въстаниците - прецедент в турската съдебна практика!

На 8 юли 1876 г. извънредният съд започва разглеждането на делата. Сигурни в изхода на съдебното дело, турците вече са издигнали и 13 бесилки.

Под силното напрежение от предварително подготвените бесилки, Илия Цанов произнася блестяща защитна реч. В продължение на два часа той защитава поотделно всеки един от подсъдимите и убедително доказва, че поисканите от обвинението тежки присъди са неоснователни.

Той е толкова убедителен, че и онези, които са най-зле настроени срещу него, неволно се съгласяват с доводите му. И успява - искането на прокурора за смъртно наказание отпада!

Западните дипломати открито изразяват своето уважение към служебния защитник. Австро-унгарският дипломат Оскар Монтлонг характеризира първия обществен защитник като юрист "от Демостенов тип и горещ народен трибун", който "без страх" говори истината за свободолюбивите стремежи на българите...”

Уважаваният юрист и общественик в края на живота си често с болка споделял пред близките си: "Защо не бях в София, когато съдеха Левски. Сигурен съм, че щях да го отърва от въжето".

Адвокатът всякога е бил отъждествяван с борец за право, достойнство и справедливост, човек, доблестно изпълняващ своя професионален дълг. Уставът за адвокатите от 1876 г., последица от съдебни реформи в Османската империя, е първият нормативен акт, регламентиращ адвокатската професия. Този устав урежда съдебната защита на правата и интересите на поданиците на империята от професионални адвокати пред гражданските съдилища по българските земи.

Веднага след Освобождението Временното руско управление въвежда Временни правила за устройството на съдебната част в България. Юридическо образование и правоспособност не са били задължителни, тъй като липсвало професионално подготвени лица и трайни местни традиции.

Адвокат, или както е възприето във Временните правила - повереник е можел да бъде всеки пълнолетен, който знае български език и „не е опорочен по съд“.

Законът за устройството на съдилищата от 1883г., приет по време на режима на пълномощията, въвежда окончателно фигурата на адвоката и тук той се определя като помощник на съда. За първи път се поставя и изискването за юридическата му квалификация. Този закон признава на адвокатите изключителното право да представляват страните пред съдилищата и им забранява упражняването на каквато и да било професия, освен адвокатската. Установени са и редица забрани от етичен характер.

Съгласно този закон адвокатите се "приписват" към едно от окръжните съдилища и образуват адвокатската колегия. Те се намират под дисциплинарния надзор на “главатаря” на адвокатското съсловие, на прокурора и на съответния окръжен съд.

Клиентът е имал право на дисциплинарно преследване спрямо провинил се адвокат

Предвидените в закона дисциплинарни наказания били: “забележка”, “отстраняване от длъжност от един до шест месеца” и най-тежкото наказание - “изключване от съсловието”, като изключването от адвокатската професия е завинаги.

Много скоро след приемането на закона от 1883 г. същият е суспендиран за неопределено време, като действието на разпоредбите за адвокатурата не се възстановява.

Заради необходимостта обаче да се регламентира стриктно статусът на адвокатурата в Българското княжество с цел адвокатската професия да се упражнява от подходящи и компетентни лица, служещи достойно на правосъдието и да се ограничи достъпът до тази професия за недобросъвестните се стига и до приемането на 22 ноември 1988 г. на първият специален български Закон за адвокатите.

В мотивите за приемането на закона се отбелязва, че “функциите на адвокатурата са толкова важни, колкото и ония на самите съдии.”

В техните права и задължения влиза даването на устни и писмени съвети на лицата, допитващи се до тях, представляването на доверителите и явяването вместо тях в съдилищата, защитаването на страните в тяхно присъствие или отсъствие. Специална таблица определя адвокатските възнаграждения. Заплащането на труда на адвоката за “ходатайствуването по делата зависи от тяхното съглашение с дорерителите им”, което съглашение трябва да бъде писмено. Лицата, които по различни причини не могат да си осигурят адвокатска защита, се отнасят до съда с “молба за назначение на адвокат.”