Варненецът Dakamaru набира все по-голяма популярност във Фейсбук и Инстаграм с атрактивните си снимки, запечатани буквално от ръбовете по покривите на различни високи здания, паметници и съоръжения. Едни от най-въздействащите фотоси са увековечили скоковете му между главите на войниците от Паметника на"Почивка", изкачването на изоставен комин на учебен ТЕЦ до Аспаруховия мост или челна стойка на покрива на Двете кули. Много хора възприемат заниманието му като доста солидна игра със смъртта. Сам казва, че има такива, които не го приемат. В същото време обаче, има и много почитатели. С времето опитал да убеди и близките си, че знае какво прави. Вярва, че в спортовете фрийрън и паркур почти няма шанс за фатални грешки, защото зад всеки голям скок остават скрити десетки хиляди малки скокчета на контролирана дистанция. А страхът от високото е въпрос на нагласа и настройване на вестибуларния апарат.

Dakamaru всъщност е Йордан Боев. Той е на 27 години и в момента работи на две места, за да може да постигне целите, които си е поставил. Завършил е медицина в Румъния и сега специализира. Във време, в което тийнейджърите все по-често се чувстват привлечени от селфита, заснети от опасни и високи места, Йордан казва, че неведнъж е бил търсен от родители за помощ. Той и приятелите му се надяват все някога да има и фрийрън площадка в града, на която децата да могат да се упражняват. Какви съвети дава на младите и коя е най-опасната височина, която иска да покори, можете да научите от интервюто, което Dacamaru даде специално за Moreto.net.



- Занимаваш се с опасен спорт, но не се притесняваш да разкажеш за себе си и за това, което правиш. Страхувал ли си се някога от високото?

- Да някога и аз се страхувах. Но всичко в един момент става малко като наука. Свиква вестибуларният ти апарат с времето. Ако не си правил никога такова нещо и се качиш на ръб, дори на три метра над земята, ще се замаеш. Очите ти няма да направят разликата, мозъкът няма да може да изчисли разстоянието и ще се обърка. Това го пренасища с информация и се замайва. Това съм го обяснявал на ужасно много деца. Питат ме, страшно много въпроси ми задават като цяло. Дори смятам, че ако има повече популяризиране на това нещо, без да го заклеймяваме и поставяме под стигма, ще има много повече отговори.

- Предизвикателството ли кара младите да търсят опасни места – за снимки, за приключения?

-Днешните деца не са глупави. Когато някой им обърне внимание - слушат. Когато ги попиташ какво ще си помислят родителите им, ако им се случи нещо лошо, се вслушват. Те са едни малки възрастни. Мисленето и характерите им се формират рано, просто имат по-малко опит зад гърба си. Затова само обръщайки внимание на тези неща, които ги вълнуват ще предотвратим инцидентите. Децата го харесват, но понеже се заклеймява и не знаят с кой да се свържат, се случват инциденти. В България обаче не е имало.



- Колко хора във Варна се занимават с фрийрън или паркур? Имате ли някаква организация или сте независими? Има ли хора, които да преподават или всеки се учи от другия?

- Ние имаме една организация, но тя е от отворен характер. В нея всички се учим един от друг. Няма никакви задължения в нашия спорт, никой няма да ти изисква членска карта. Около 20 човека сме във Варна.

- Започнахме отзад напред. Разкажи нещо за себе си.

- Вече съм на 27 години. Завърших Медицина в Румъния. За съжаление по време на специализация финансовите постъпления не са особено добри в България. Парите са крайно недостатъчни и затова работя на второ място. Дотук успявам да съчетая нещата. А свободното време винаги гледам да го отдам на някакви приключения от този характер. Не е само ходене по високи места. Това е голямо удоволствие, изкуство.

- А как реши да се занимаваш с това? Някой те запали...

- С това се занимавам от 2007 година. Бях на 17 години. Дотогава не бях открил нещо, на което да отдам времето си до такава степен - хандбал, баскетбол, не ми се получаваше никъде. Или не бях за тези спортове, или нямах мотивацията да ги продължавам. Година преди да открия този спорт си бях счупил ръката тежко в автомобилна катастрофа и ме хващаха вече лудите от нужда за движение. Когато станах на 17, на рождения си ден с един приятел от гимназията си казахме, че ще излезем и ще пробваме. Отидохме в Морската градина и така започна всичко.

- А през тези десетина години откакто практикуваш, имаш ли контузии?

- Почти четири години бях извън играта. Скъсах коленни връзки при едно движение. От там имах много голям период на застой. Последваха четири операции на коляното. След това пак трябваше да чакам за заздравяване. Но интересът не изчезва, ти си го следиш. Просто не можеш да тренираш.

- Какво е измерението на успеха във вашия спорт? Да успееш да се качиш на някое много високо и опасно място ли?

-Успехът е когато съумееш да надскочиш себе си. Да си поставиш предизвикателство. Когато опиташ и успееш, това е една духовна победа. Това прави някак си психиката ти по-способна да се изправи срещу предизвикателствата в живота.



- А не е ли страшно и да не те е страх?

- Знаеш ли кога изчезва страхът от нещо? Когато го разбираш. Много хора си мислят, че ние просто се засилваме и скачаме от някъде и каквото стане – „Веднъж живееш!". А не е така. Дефакто, това е един много аналитичен спорт. Изключително много подготовка има. Хората не знаят колко хиляди малки скокчета имаш на контролирана дистанция или на земята. Десетки хиляди скокчета, направени в подготовка за един голям скок.

- Изкачването на високи здания и съоръжения ли е в основата на вашия спорт?

- Това е свободно бягане, но е нещо повече от тичане и засилване. За мен е изкуство, творчество. Аз обичам да правя нещата на по-предизвикателни места. Там, където няма много място за грешка. И това е моят начин. Имам приятели, които се занимават с този спорт по-дълго от мен, но не искат да ходят на високи места.

- Кое е най-опасното място във Варна? И кое е най-голямото предизвикателство, което си си поставил?

- Най-опасните места дори не са най-високите, на които съм ходил. Отскачам до Констанца, ходим често до Добрич. Имаме идея да правим една люлка от моста на Чудните скали до Цонево. Но най-опасните изпълнения, които съм правил са били по-скоро скокове. Има доста, на които съм се разминавал близо. В този спорт се надскачаш постепенно и нямаш миза, която да гониш. Не си казваш: „Искам до десет години да постигна това!". Иначе мечтая скоро да отскоча до Дубай, защото сградите там са внушителни и много мечтая да направя скок между два небостъргача. Това ми е голяма мечта. Иска ми се да посетя и големите мегаполиси в Азия, що годе със същата идея.


- Скачането между главите на войниците на Паметника на „Почивка" ли е най-опасното което си правил? Колко е разстоянието?

- Не е голямо. Просто е на високо. Това са два метра и половина. Впоследствие съм скачал от глава на глава и на по-следващата. При положение, че съм скачал и на 3,5 - 4 метра с приземяване на ръбче или тръбичка, това не е най-опасното. Просто е нагаждане на вестибуларния апарат. И това е нещо, което децата не разбират. В един момент става доста научно. Стоял съм на главите много пъти. Но скокът от глава на глава дойде в момент, в който вече бях много подготвен. В един момент като го правиш не е с въпросителна – „Ще успея или не?". Затова фаталните инциденти в нашия спорт в световен мащаб са доста малко. Има огромна опасност когато не си подготвен.



- Паметникът на „Почивка" е доста посещавано място от деца и младежи, може би наистина някой трябва да го стопанисва...

- Специално за места като Паметника смятаме, че трябва да се направи нещо. Когато идваха наши приятели от Англия, които имат около 700 000 последователи в социалните мрежи, качиха снимка с дрон, на която всички сме по главите на войниците. После имаше хиляди коментари: "Какво правите по главите?", "Това е неуважение!" и така нататък. Но моята гледна точка е, че този паметник, който е направен с идеята да е много повече от нещо рушащо се, по този начин ще получи внимание. Трябва да има стопанисване. Забравата е грешен подход. Коминът до Аспарухов мост е също такова място.

Навремето е бил доста добро съоръжение. Сега тъне в разруха. Но ние намерихме приложение. Доста голяма част от местата, на които ходим са изоставени. Последният път когато бях на Паметника бяхме страшно много хора. Тогава с нас бяха момчета от Англия. Тренирахме на Общината няколко часа и през това време се събра огромна тълпа от млади фенове. Ние решихме да заведем гостите си на „Почивка", но всички тези деца ни последваха. Направихме всичко възможно да ги държим далеч от ръбовете, да им обясним, че с това се внимава... Слушат ни по принцип. Пишат ми съобщения, гледам да им отговарям. Писали са ми родители. Казват: "Децата ми харесват това, което правиш, но се притеснявам, може ли да поговориш с тях?" И съм говорил с много деца.

- Какво им казваш?

- На всички обяснявам, че това е нещо, с което трябва да се внимава, да се пазят, че не може да се рискува току така. Децата не са глупави. Подценяваме ги често като им казваме: "Не прави това", "Не прави онова". Колкото повече години минават, децата стават все по-способни, все по-бързо схващат всичко около тях. Стават все по-кадърни и в един момент като кажеш: „Не мога", за тях звучи като пълна глупост. Забраната подтиква да извършиш нещо, да надхвърлиш възможностите си. И така може да стане беля. Голямото послание е: "Трябва да се търси разбиране и да не се заклеймява този спорт". Щом я има тази енергия, насочи я. Ако се опиташ да го тушираш, детето ти ще го прави зад гърба ти.