Един път в годината съветското Политбюро се появяваше на трибуната на мавзолея на Ленин на Червения площад, за да вземе участие в церемониите, посветени на поредната годишнина от болшевишката революция от 7 ноември 1917 г. Денят на революцията беше неработен и изглеждаше като празнично събитие. Но, наблюдавайки преминаващите отдолу танкове, оръдия, ракети и военни съветските лидери незнайно защо запазваха лицата си каменни, без помен от усмивка. От собствен опит – живеех в Москва през 80-те години на миналия век – мога да кажа, че денят на революцията не предизвикваше в обикновените руснаци особено силни чувства.

Почивен ден в повече – винаги е приятно. В същото време бомбастичните комунистически лозунги, които бяха неотменна част от събитията всяка година на Червения площад, не означаваха нищо за мнозинството от хората, а в течение на годините и за самите партийни членове. В ярък контраст се оказва друг съветски празник – Денят на победата над нацистка Германия 9 май 1945 г. - към който руснаците се отнасят с голямо уважение. Този юбилей беше пълен със смисъл за хората, независимо дали те се считат за комунисти или не.

Четвърт век след гибелта на Съветския съюз Денят на победата остава държавен празник, а руснаците, както и преди се гордеят с триумфа си по време на Втората световна война. Тази победа е мярка за днешната идентичност. Тя представлява рядък епизод на национално единство през ХХ в., наранено от революции, гражданската война, диктатура, организиран държавен тероризъм, смърт от глад и други беди. А отношението на руснаците към 1917 г. - февруарския преврат, свалил цар Николай II, и Октомврийската революция, довела болшевиките на власт – е далеч по-малко определено.

Допитване, публикувано през април от „Левада Център“, най-авторитетната в Русия организация за социологически изследвания, показа, че 48 процента от анкетираните оценяват предимно позитивно болшевишката революция. Около 31% я възприемат като негативно събитие, а 21% от анкетираните се затрудняват да отговорят.

Смесените чувства сред обществеността показват, че от една страна има инстинктивно усещане за това, че благоприятните и пагубните аспекти на революцията от 1917 г. се уравновесяват едни други, а от друга има колеблива, неясна позиция на самата руска държава при президента Владимир Путин. Вземете например принудителната абдикация на царя през зимата на 1917 г. След краха на комунизма Руската православна църква канонизира Николай и неговото семейство – основно заради това как Романови приели смъртта си.

Болшевиките разстреляха царя и неговото семейство през юли 1918 г. Това беше планиран акт на насилие, в който намери отражение епохата на ранния комунизъм и жестокостта на Гражданската война 1917-1922 г., времето на въоръжени хора с кожени сака. Само че отвращението на руснаците към това клане не пречи на осъзнаването, че падането на царизма не е било чак толкова лошо събитие. В началото на 1917 г. то предложи по-голяма свобода и социална справедливост в страна, която в продължение на векове упорито отхвърляше и двете.

Подобно на това как тогава политическият елит, революционерите, редовите войници и работниците от фабрики и заводи изпитвали радост, разбирайки за оттеглянето на ретроградния цар, днес е трудно да се забележи носталгия по Романови сред съвременните руснаци. В допитването на „Левада“ 52% от анкетираните наричат свалянето на самодържавието „не много голяма загуба“, а в същото време 43% мислят точно обратното.

Болшевишката революция е друга работа. За много руснаци завземането на властта от Владимир Ленин не може да бъде отделено от последвалите 20 г. комунистически режим. Този период обхваща не само ужасите по време на гражданската война, но и възникването на тиранията на Йосиф Сталин, чиято кулминация станаха принудителната колективизация и големият терор през 1930-те години, отнел живота на милиони хора. Тези страдания са се запечатали в историята на всеки руски град, селище и махала. За Путин 1917 г. изпъква на фона на останалите като време на огромни политически и социални безредици.

Отслабената държава не била способна да осъществява контрол. По тази причина, от гледната точка на Путин, празнуването на годишнината на 1917 г. не е напълно уместно. Идвайки на власт през 2000 г., той направи свой приоритет възраждането на силната държава. Путин се стремеше към одобрение, противопоставяйки възстановяването на реда на този хаос, който последва след разпадането на Съветския съюз и лудите, свободни времена в периода на управлението на първия посткомунистически лидер на Русия Борис Елцин.

Но има и по-дълбока причина, поради която Путин не обича 1917 г. Това е било време, когато веднъж на руските маси се удало да вземат инициативата в своите ръце. По време на Студената война много западни историци обрисуваха болшевишката революция като незаконен преврат, извършен от секта политически фанатици. Те, естествено, са били екстремисти, но през лятото и есента на 1917 г. болшевиките са били в състояние да привлекат поддръжката на широки социални кръгове в армията и фабриките. В крайна сметка Февруарската и Октомврийската революции изразили дълбокото недоволство и радикализирането на руското общество. А това е много неудобна историческа тема за Путин, който не може да търпи социални безредици, политическа опозиция и спонтанно несъгласие.

Нежеланите идеи или усещания, които се пораждат от 1917 г., обясняват, защо на 7 ноември миналата година Путин устрои парад, който възпроизведе 7 ноември 1941 г. През тази година съветските войски се отправят от Червения площад директно на фронтовата линия за сражения с нацистите. С тази церемония Путин извади болшевизма от болшевишката революция. Той замени неговия национализъм с Великата отечествена война, както в Русия наричат трагедията на годините между 1941 и 1945 г. Възможно е в един прекрасен ден Русия да се обърне към годишнината от болшевишката революция, за да се замисли за опасностите от репресивните политически системи. Но не трябва да се залага на вероятността, че това ще се случи в близко време.

Тони Барбър, в. „Файненшъл таймс“