Лъхнаха ни. И всички гнусливо стиснахме нос и започнахме да клеймим гардовете, заподозрени, че са лишили от правото на живот един човек, само защото не е марков. Или – защото имат абстиненция, избиваща в насилие. Или – защото нямат достатъчно работа. Или пък – защото са станали такива и живеят с чувство за безнаказаност…
И много удобно, докато се гнусим, възмущаваме и громим нечовешкото поведение на охранителите, предпочитаме да забравим, че всички ние – без изключение, си отгледахме Ангел Николов, Красимир Димитров и Цветан Маринов. И то не като персонажи, а – като матрица, по която си отливаме още и още деца, поколение след поколение.
Как си ги отгледахме ли?
Ами – много простичко:
– Като приехме за начин на живот правилото „не знам, не чух, не видях“.
– Като започнахме да отвръщаме поглед, за да не виждаме как простотията взима властта на всички нива в живота ни, как простаците малтретират възпитаните хора по улиците, в автобусите, в магазините, в трафика и да се молим да не се случва на нас. – Като изгубихме куража си да се изправяме срещу неправдата и да търсим справедливост.
– Като държавата удари дъното и ни докара до там, с историите за корумпирани полицаи, висши чиновници, депутити и министри, да не смеем дори да наберем 112 и да докладваме за нарушение или престъпление. От страх, че СИСТЕМАТА е пробита кофа и нарушителят по-скоро ще получи смс с номера на телефона ни, отколкото – справедливо възмездие.
Замисляли ли сте се от кога сме приели за нормално дебеловрати голобради момченца с качулки да ни ругаят, докато шофират в съседната лента, и да ни принудят да спрем или да сменим лентата, за да им избягаме (б.а. в последните години все по-често подобен терор върху възпитаните хора упражняват и представителки на нежния пол, пропуснали първите 7 години)?
Помните ли кога за последно карахте назад 300 метра, за да мине простак, който кара в насрещното, от страх да не Ви пребие или да ви сравни със земята пред хората с цветистия си език?
Забравихте ли наглеца, който с „Ма, Оооу…“ Ви принуди да слезете от тротоара на платното с детето или с възрастната си майка, за да се съберат напомпаните му с анаболи мускули и придружаващите го силиконови атрибути на безмозъчна девойка?
Като се замислим…Май на всички тези въпроси отговорите ни ще се поберат в последните 10-ина дни от живота на всеки от нас.
Като помислим още малко, ще видим, че всеки от описаните (без грам преувеличение) герои на демократичното ни битие, работи – я като охранител, я като фейс контрол в клуб… В същото време учи „вишо“, защото сега висшето образование у нас е постижимо за всеки, който го пожелае. Рано сутрин е добър син, който излиза за работа с целувката на мама. И, като затвори вратата, не Ви се иска да го срещнете в подлез или паркинг, защото не знаете къде го е хванало киселото настроение или недостиг на субстанция…И, без да му трепне окото, ще Ви превърне в Нягол…От статистиката на МВР. И най-четените, уви, рубрики на медиите.
Тъжно. Но факт.
Защото, ако се преброим – без поза и лицемерие, всички, които сме допуснали простащината да ни сгъне и да смачка в канавката дипломите, професионалните постижения и личното ни достойнство, истината си идва на място сама – логично, безпощадно и, засега, необратимо: Отглеждаме на конвейер насилници, защото сме премахнали прага си на търпимост към простащината и сме я пуснали да властва над нас. Наторяваме произведенията си всекидневно с бездушието и страха си. И обричаме себе си, децата и родителите си на живот в подчинение на войнстващата простащина и бруталното насилие. Което ще избуява и ще ни задушава дотогава, докато държавата се сдобие с очи за уродливостта, която допуска да ни залива на всички нива, а ние – се събудим като достойни хора и кажем: Стига! Без страх.