Самолет на БГА "Ил-18", който трябва да лети за Алжир със 73-ма пътници на борда, катастрофира на летище София. Загиват 30 души - 6-членният екипаж и 24 пътници, сред които е естрадната певица Паша Христова. Оцеляват певците Мария Нейкова, Борис Годжунов и Янка Рупкина. Причината за самолетната катастрофа не е оповестена официално. Според неофициална версия причината е техническа неизправност на уредите за управление на самолета, който е бил излязъл от ремонт – били са погрешно свързани въжетата на елероните с кормилото на пилота и при завоя, който се опитва да направи пилота на дясно самолета се накланя рязко наляво при което лявото крило се удря в пистата от загубата на баланс самолета се накланя на дясно и там се удря дясното крило в пистата от удара то се откъсва при което самолета се разбива в пистата.

Заедно с оркестър „София“, Мария Нейкова, Борис Гуджунов, фолклорен ансамбъл „Аура“ и народната певица Янка Рупкина, Паша Христова трябва да замине за дните на българската култура в Алжир. Самолетът, с който пътува, е Ил-18, току-що е излязъл от ремонт на оборудването за контрол на хоризонталното положение на самолета — въжетата, с които се управляват елероните — подвижни части в краищата на крилете, с които се коригира хоризонталното положение на самолета. Ремонтът изглежда не е извършен правилно. Когато машината набира скорост за излитане и се отлепя от пистата, се появява силен страничен вятър, който я накланя на една страна. Проведеното разследване непосредствено след инцидента достига до извода, че въжетата на елероните са били погрешно свързани. Вместо да коригира положението на самолета в хоризонталната плоскост, като парира силата на вятъра, командата на пилотиращия увеличава наклона на самолета заради обратното свързване на елероните. При удара на крилото в пистата, корпусът на самолета се пречупва на две и целият самолет избухва в пламъци, а единият двигател се откъсва. От 73-мата човека на борда, 28 загиват.[1] Спасяват се част от пътуващите в задната част на самолета: Борис Гуджунов — със счупени крайници, Янка Рупкина — с леки изгаряния. [2]

На 23 декември 1971 г. Паша Христова е изпратена от многобройни почитатели в Ритуалната зала на Централните софийски гробища. Погребана е в католическия парцел /23/.

Междувременно цялата новогодишна програма е заснета с активното участие на певицата — само няколко дни след трагедията, цялата страна опечалено наблюдава жизнерадостното участие на Паша Христова.



Днес съвременници на Паша Христова говорят с възторг за нейната хубост, обаяние, за нейното сценично присъствие и най-вече интерпретаторско внушение. Неколцина са българските певци, митологизирани от хората, събитията, от времето. Всъщност в нашата музика има не малко имена дали много от себе си за развитието й, всички те са личности, заслужаващи мястото си в нишата на идолството, но не са като Паша – споделят тези, които я знаят, помнят, почитат.

Името на Паша Христова – това голямо музикално дарование, е свързано с един от най-силните периоди в развитието на българската забавна музика, този от втората половина на 60-те и началото на 70-те години. Самобитният й талант и изключителни гласови качества успяват да се преборят във време на силна певческа конкуренция и високи музикални критерии.

Ученичка е, когато запява, когато усеща тръпката на сцената, а може би, и дарбата да владее другите чрез гласа си. Още от самото начало на своята кариера публиката я приема възторжено. Паша Христова следва предначертания й път от съдбата. След близо шест години трудов стаж като чертожничка в Институт за електрокари желанието й да пее надделява над всичко останало и така тя попада (съвсем случайно) в радиото с категорична мотивация – обучение в новосформираната Студия за естрадни изпълнители. Забелязва я не кой да е, а композиторът Иван Стайков. Учи в неговия клас. Успешно го завършва през 1966 г.

Първата песен, която записва под съпровод на „Студио 5” с диригент Божан Хаджиев е „Щъркелът пристигна пак” (1966 г.), по композиция на Зорница Попова. В нея Паша Христова показва и другата си дарба, тази за суинг (песента е в стилистиката на модерния за времето си шейк), която в течение на годините ще развива до абсолютно съвършенство. Нещо повече, с всяка изминала година Паша ще показва разнообразие от интерпретаторски умения и прецизно подбран репертоар, голяма част от който в стила на художествено-драматургическа песенна естетика. Първа от тази категория песни е „Дъждовете започнаха”, композиция на Георги Робев и Богомил Гудев, с която Паша участва на III фестивал „Златният Орфей” през 1967 г. и получава трета награда в конкурса за български изпълнители. Следващата е „Спри, време” (1967 г.), песен на Александър Йосифов. В изпълнението ясно личи осезаемата цел на певицата не само да представи богатия диапазон на своя глас, но и да пресъздаде по неповторим начин силните човешки страсти, да въвлича хората в онова голямо изживяване, наречено любов, идващо от текстовото послание на авторката на текста Анна Георгиева. С тази песен Паша извоюва първия си голям международен успех, представяйки България на фестивала в Сочи през 1968 г., от където се завръща със златен медал.

Важен етап в творческата биография на Паша Христова е постъпването й през 1968 г. като щатна певица в оркестър „София”. Под ръководството на диригента Димитър Симеонов с огромен успех гастролира в много от страните на бившия социалистически лагер. Отговорни за нейния репертоар са едни от най-изтъкнатите наши композитори по това време, написали специално за нея песни, сред които: „Морето се завръща” (1967 г.), текст Димитър Точев, „Колко те обичам”(1968 г.), текст Стаменка Христозова, и двете по музика на Зорница Попова, „Пет часа”, музика Георги Ганев, текст Милчо Спасов (1967 г.), „Среща в неделя”(1968 г.), музика Георги Костов, текст Владимир Башев, „Скрита любов” (1969г.), музика Бенцион Елиезер, текст Станка Шопова, „Янтра” (1969 г.), музика Морис Аладжем, текст Димитър Ценов, „Една българска роза”(1970 г.), музика Димитър Вълчев, текст Найден Вълчев, „Повей, ветре” (1970 г.), музика Йосиф Цанков, текст Димитър Василев, „Остани” (1971 г.), музика Николай Арабаджиев, текст Димитър Василев.

Заради интерпретаторските си умения, които имат широк диапазон и съвсем не се заключват само в рамките на силовото и драматично пеене, наричат Паша Христова универсална певица. Перфектна е и в пеенето „на дъх”, при това в изтънчената и изключително трудна за пресъздаване стилистика на боса-нова, която откриваме в песните: „По пътен вятър”(1968 г.), музика Георги Генков, текст Милчо Спасов, „Предчувствие” (1968 г.), музика Светозар Русинов, текст Богомил Гудев, „Утрото ще ни срещне пак” (1969 г.), музика Крум Табаков, текст Милчо Спасов и особено в „Кажи ми” (1969 г.), музика Вили Казасян, текст Богомил Гудев.

Стремяща се винаги към пълноценност и разнообразие, в песенния си репертоар Паша Христова успешно експериментира и в не малко на брой песни от чужди автори, голяма част от които и днес слушателят разпознавателно асоциира с нея, а не с оригиналния изпълнител. Сред тях са: „Една година любов” (1968), български текст Васил Андреев (Un anno d'amore(1965) – Mina), „Аз, ти и розите”, български текст Милчо Спасов (Io tu e le rose (Sanremo – 1967) – Orietta Berti), „Песен за теб”(1969), български текст Милчо Спасов („Canzone per te” (Sanremo – 1968) – Sergio Endrigo), „Щастливи заедно”(1969), текст Вера Иванова (Happy Together (1966) – The Turtels) и особено в „Нека този миг да спре” (1970), български текст Милчо Спасов (I close my eyes and count to ten (1968) – Dusty Springfield).

Последните две години от живота на Паша Христова й носят най-голямото й призвание. През 1970 г. на ІІІ Международен фестивал „Златният елен” в Брашов – Румъния получава III награда за изпълнител. През пролетта на същата година заедно с Мими Иванова и Мария Нейкова печели слушателския вот на Пролетния радиоконкурс с песента на Светозар Русинов и Димитър Точев „Яворова пролет, а през юни в Слънчев Бряг представянето й в конкурса за български песни на „Златният Орфей” е истински триумф както за нея, така и за авторите на песните „Една българска роза” и „Повей, ветре”, за които получават съответно първа награда и Голямата награда – златната статуетка.

До голямата трагедия през декември 1971 г. Паша Христова ще отбележи още едно свое значимо постижение на международен фестивал. Представянето й на фестивала в Сопот – Полша с песента на Чеслав Ниемен (Dziwny jest ten świat (1967) – „Странен е този свят”) с българска транскрипция на заглавието от Богомил Гудев като „Ах, този дивен свят”, й донася първа награда за изпълнение на полска песен. А последната награда идва тогава, когато вече я няма. Песента „Бяла песен” на Димитър Вълчев и Петър Караангов е обявена за „Мелодия на годината” посмъртно. Посмъртно излиза първата и единствена плоча на певицата. Остава обаче неизпята песента „Унес” на Димитър Вълчев и Елисавета Багряна, която трябвало да запише след завръщането си от Алжир, но уви… В онзи злополучен 21 декември Паша я отнася в отвъдното.

През краткия си почти петгодишен творчески път Паша Христова се налага като певица със запомняща се индивидуалност. Взискателният й музикален вкус, сценично присъствие й изразителност, спонтанната й жизнерадостност, съчетана с елегична тъга, са високо оценени и днес от музикалната гилдия. Остава до край победителка.Цената? Само тя си е знаела каква е. Сигурно е много висока. Защото в името на целта са пожертвани много сили, емоции, развлечение, любов.