Баланс между ляво и дясно, между големите и малките страни, между Изтока и Запада, между мъжете и жените. Това според мен бе водещото при избора на президент и външен министър на Европейския съюз.

С приемането на Лисабонския договор се предполагаше, че чрез тези два поста Общността ще стане много по-силна в световен мащаб, а хората, които застанат на тях ще бъдат лицето на Европа. Още с първия избор на Херман ван Ромпой и Катрин Аштън през 2009-та година обаче стана ясно, че лидерите на големите държави –членки не желаят силни и харизматични личности на тези постове, а хора, които да свирят втора цигулка, защото само така, президенти и премиери няма да имат истинска конкуренция срещу себе си и ще могат да прокарват националните си интереси.

Маргарита Ралчева

Спомнете си как една силна кандидатура, като тази на бившия британски премиер Тони Блеър бе отхвърлена, за да може начело на Европейския съюз да застане човек като Ромпой. Пълен антипод на Блеър. Още тогава той беше непознат на широката публика, а известния с цветущия си език британец Найджъл Фараж заяви публично, че Ромпой има чар колкото един мокър парцал и външен вид на дребен банков чиновник. И ако с времето бившия министър-председател на Белгия успя по някакъв начин да се превърне в основен балансьор в отношенията между големите и малките държави в ЕС, или да предотврати отделянето на еврозоната от останалите страни по време на дълговата криза, то Катрин Аштън продължи да бъде сивата мишка на европейската дипломация.

Вярно е, че поста върховен представител за външната политика и сигурността е твърде сбъркан. Де факто това е външния министър на Европа, но не може да се нарича така, заради яростните протести на някои от държавите. Аштън представлява Съвета на Европейския съюз, но е и заместник-председател на Европейската комисия и е начело на Европейската дипломатическа служба. Това странно измислено преплитане на различни функции, я поставят в неизгодната ситуация да е под шапката както на председателя на Европейския съвет, така и на председателя на Европейската комисия.

Въпреки това си мисля, че Аштън до последно остана незабележима не заради погрешно структурирания й пост, а заради явната липса на качества, необходими за първия дипломат на Европейския съюз. Колкото и да се опитвам не мога да се сетя за нито една нейна категорична и ясна позиция при посещенията й в конфликтни зони като Сирия, Иран, Ирак, държавите от Арабската пролет. Неслучайно западните медии я наричаха "невидимата Катрин Аштън". Не за друго, а защото тя така и не успя да стане едно от известните и значими лица на Европейския съюз.

Не бива да се забравя, че и нейния избор бе предварително договорен. След като Ромпой е от консерваторите, Аштън трябваше да бъде от либералите. Освен това единия пост се заема от мъж, а другият се пада на жена. Първият е от малка държава - Белгия, вторият е от голяма и важна за Съюза страна - от Великобритания.

Сега същата тази договорка е повторена с избирането на полския премиер Доналд Туск за заместник на Ромпой и на Федерика Могерини за наследничка на лейди Аштън. Първият е от партията спечелила най-голяма подкрепа в европейски мащаб- Европейската народна партия и произхожда от страна от бившия социалистически блок.

Нещо за което източно-европейските държави много настояваха. Втората позиция се дава на жена, за да се покрият критериите за присъствието на жени в новия състав на Европейската комисия, освен това е от втората по големина партия - партията на Европейските социалисти и е от една от старите държави-членки - Италия, която в момента е и ротационен председател на ЕС. Такъв беше и изборът на Жан клод Юнкер и на Мартин Шулц съответно за председател на Европейската комисия и на Европейския парламент.

Най-голямата партия излъчва шеф на комисията, а втората-получава най-високия пост в Парламента. Но ако при тях двамата поне за първи път имаше нещо подобно на предизборна кампания, провеждаха се телевизионни дебати, а щабовете им се опитваха да измислят все нови и нови събития, които да изкарат на преден план визията им за Европа и личните им качества, то при избора на Доналд Туск и на Федерика Могерини в ход бе подкрепата на лидерите на отделните държави-членки. За никого не е тайна, че Туск имаше подкрепата на Ангела Меркел и именно тя го наложи заради близките им отношения през годините. И двамата произхождат от източно-европейска страна, и двамата говорят немски и са готови да се опълчат на Великобритания в многобройните й капризи и претенции към Брюксел.

Въпреки недоволството на Дейвид Камерън, Меркел наложи и Жан Клод Юнкер. Това показване на мускули приложи и италианския премиер Матео Ренци, който пренебрегна съпротивата на прибалтийските страни и успя да издейства на Италия поста на външен министър на Европа. Знаете, че на 16-ти юли те обявиха, че няма да подкрепят Могерини заради твърде близките й отношения с Путин и заради проруските й изказвания. Веднага след номинирането й Могерини втвърди тона към Русия и дори обяви, че стратегическото партньорство с Москва е приключено. Дали това е така или не - тепърва предстои да видим.

Остава въпросът обаче - докога най-високите постове в Европейския съюз ще се раздават на квотен принцип, а не според качествата на отделните кандидати. Ето Могерини има едва 6-месечен стаж както в дипломацията, така и в политиката въобще, но успя да измести от поста външен министър на Италия човек като харизматичната и опитна 65-годишна Ема Бонино.

Проблемът на Могерини не е в това , че е твърде млада - тя е едва на 41-на години, а в това, че е твърде неопитна. До преди няколко месеца в буквалния смисъл на думата никой не беше чувал за нея. Но за това беше критикувана и Катрин Аштън, която едва ли някога е предполагала, че ще дойде време да се занимава с външна политика. На всичкото отгоре критиците й така и не преглътнаха факта, че говори само на родния си английски и не знае други езици. И на Аштън и на Могерини им се случи нещо, което самите те не са вярвали, че е възможно - оглавиха европейската дипломация.

Странно нещо е политиката - може да те изстреля на върха със същата скорост, с която може и да те свали. И това в повечето от случаите няма нищо общо с личните качества на кандидата, а с моментната политическа ситуация. Или иначе казано - въпрос на късмет.

Но дори и това не е истинският проблем. Проблемът е, че продължава практиката едни от най-важните европейски политици да бъдат избирани без критерии и след неясни договорки. Затова си мисля, че може би отново е дошло времето да се обърнем към добрата стара изборна демокрация и да намерим начин така, както пряко се избират евродепутатите, да се избират и хората на високите постове в Европа.