На 9 километра североизточно от Варна се намира манастирът "Св. св. Константин и Елена". Не е известно кога е основан, но предания разказват, че още през ХVІ век тук живяло монашеско братство и свързват възникването му с чудотворната икона на покровителите на християнството св. Константин и св. Елена и с лечебния извор (аязмо). И до днес този извор е съхранен. Намира се точно зад светия престол в храма. И днес тези, които пристъпят с вяра и упование на молитвите на светите равноапостоли Константин и Елена, и по великата Божия милост, получават изцеление, всеки според нуждите си. До средата на ХХ век в църквицата е била пазена стара храмова икона с ликовете на двамата светци. В най-долната част, в основата на животворящия Господен кръст, е имало силно повреден надпис на гръцки език, който гласял: "…поради силен страх на християните… в Цариград 1713 година…"

Най-ранните писмени сведения за историята на манастира са от ХVІІІ век и се съдържат в книгата "Писма от България" на известния руски пътешественик Виктор Тепляков, публикувана в Москва през 1832 г.

По време на Руско-турската война 1828 - 1829 г. манастирът е бил разрушен. Няколко години след това благодарение на усилията на двама братя йеромонаси – Теодосий и Агапий Кантарджиеви от Търново, започнало неговото възобновяване. Наоколо се простирала гъста и непроходима вековна гора. Монашеската обител била посещавана от твърде малко богомолци, които в пълно уединение извършвали християнските си обреди. След заселването на двамата братя йеромонаси местното население, вярващо в чудотворната сила на иконата на св. св. Константин и Елена, със свой собствен труд и средства, с помощи и пожертвувания успяло да преобрази околността в обработваема земя, която била дадена на манастира. Част от приходите от стопанската дейност и даренията на населението от село Кестрич (сега квартал „Виница“) били използвани за устройване на църкви в околните села, за издръжка на училища, за подпомагане на бедните и др.

До създаването на Българската екзархия през 1870 г. Варна е била седалище на гръцкия митрополит, а манастирът е бил под ведомството на Гръцката патриаршия. Независимо от това йеромонах Теодосий извършвал богослужение на църковно-славянски език. Само на големи празници, когато манастирът бил посещаван от гръцкия митрополит или от някой друг влиятелен грък, службите се водили на гръцки език.

След смъртта на двамата братя техен заместник станал свещеник Константин Дъновски от с. Устово, Смолянско, ръкоположен за свещеник във Варна през 1857 г. и извършил първото богослужение в новопостроения български параклис "Св. Архангел Михаил".

След промяната в България започва възстановяването на манастира. Отново търновец – архимандрит Серафим Геновски, въпреки големите затруднения от страна на местната общинска и държавна власт полага огромни усилия за възвръщане на имотите на манастира. През 1999 г. усилията му се увенчават с частичен успех.

Манастирът е този, около който и заради който е създадено днешното световноизвестно курортно селище. Манастирът е този, който е притежавал над 2000 декара земи наоколо. Манастирът е този, около който се развива и ще се развива туризмът в едноименния курорт.

Не съществуват точни данни кога е основана светата обител, в една от версиите се казва, че това е станало в началото на ХVІІІ век. До това заключение ни води надписът на най-старата запазена храмова икона в стария иконостас. По спомени на по-стари варненци, до средата на ХХ век в храма се е съхранявала стара храмова икона с лика на двамата светци. По всяка вероятност, тя е била изработена в Цариград и след това пренесена и вложена в иконостаса на манастирската църквица. Това обаче е само предположение, защото в тази местност най-старите сведения за построяване на православен параклис, а по-късно и храм, около който се обособява и обител - манастир, са от времето на цар Иван Александър (1331 - 1371). Връщайки се назад в годините, виждаме, че по това време Венеция и Генуа правят постъпки пред България за право на достъп в българските пристанища на Черно море. Венеция първа успява да сключи договор с България и венецианците остават на българския пазар с център Варна. В града се заселват много от тях и се обособяват в отделен квартал край пристанищната част на града. Почти веднага след Венеция, Република Генуа също успява да се договори с България, но не толкова успешно. Българските власти, свързани вече с Венеция, не се отнасят много благосклонно към Генуа, въпреки че не отказват достъп. По неволя генуезците са принудени да създадат свое пристанище и свой квартал извън стените на града. Наричат го Кастрици. Това е районът на днешния дворец „Евксиноград” и на курорта Св. Константин, а пристанището е най-северната точка на Варненския залив и е естествено защитено от северните ветрове.

На няколкостотин метра на север от пристанището, в гората, има множество минерални извори, за чиято вода се знае, че е изключително лековита. Благодарение на новия квартал районът оживява. В него има рибари, моряци. Живеят хора не само свързани с търговията, но и такива, които са се заселили, за да се лекуват в минералните извори. Освен всичко друго, трябва да се знае, че християнството в България в тези векове (ХІІІ – ХІV век) е в най-висок подем. Това е време, когато българската аристокрация щедро дарява средства за изграждане както на самостоятелни храмове, така и на цели манастирски комплекси. Така варненци построяват малка църква около едно аязмо недалеч от новия квартал. Скоро около църквичката се строят килии и така постепенно се обособява и света обител. Освен монаси в манастира, в района се заселват и много отшелници. Местността се превръща в център на духовен живот. Всичко това се случва през ХІV век. През ХV век генуезците напускат българските земи, манастирът остава, но пък вече я няма България. Балканският полуостров е в пределите на турската империя. ХVІ, ХVІІ и ХVІІІ век са най-активното време, когато турската власт гони и унищожава християнското население в пределите на империята си. През този период животът в манастира постепенно замира и накрая едва мъждука. Манастирът е унищожаван и изгарян много пъти. Хората са прогонвани или избивани. Дори думата “манастир” става неподходяща и е забравена.

Но за жителите от региона тази гора е свещена. И отново идват нови хора или се завръщат прогонените отпреди. Те пристигат тук, за да служат, да живеят, да помагат, да се лекуват или пък на поклонение. Така обителта “Св. св. Константин и Елена” просъществува! А в старото генуезко селище е построена малка църквичка в чест на св. Димитър, на мястото на разрушения от турците храм.

Началото на сега съществуващия парк около манастира в днешния курорт Св. Константин е поставено през 1925 година от създателя на Морската градина във Варна – Антон Новак. А през 1931 година агрономът Стоян Джартов, преподавател във варненското земеделско училище, довършва парка. През всичките тези години духовният живот в манастира не спира. В него служат и го обгрижват както монаси, така и свещеници от Варна. Манастирът трудно побира миряните, идващи да се изповядат и причастят.