В две големи европейски страни – Великобритания и Франция - националистите са във възход. Във Великобритания партията на познатия и в България Найджъл Фараж води убедително в проучванията с 38 на сто от предпочитанията на британците и изпреварва двете големи партии – Лейбъристката и управляващите консерватори. Във Франция Националният фронт на легендарния Жан-Мари льо Пен, воден сега от дъщеря му Марин, е с горе-долу равни позиции със Съюза за национално движение на бившия президент Саркози – по около 23 на сто, следвани от управляващата Социалистическа партия на няколко процента.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Франция и Великобритания са големи страни и имат голям брой депутати – съответно 74 и 73. Ако Фараж вземе една трета от британските евродепутати, а Льо Пен – една четвърт, двете партии ще изпратят в Брюксел общо към 40, даже и малко повече,  депутати, което е повече с около десетина депутати от сегашната фракция на националистите.

С помощ от другите страни, където също се очаква националистически и антиевропейски вот, националистическата група може да достигне бройка между 80 и 100 депутати и да стане третата по численост фракция в Европарламента след тези на Европейската народна партия и на Партията на европейските социалисти.



Националистите, включително и българските, които този път са с отслабени шансове, на декларативно ниво отричат дори смисъла от съществуването на Европейския съюз, но фактическата картина е по-друга. Досегашната практика показва, че, веднъж попаднали в Европейския парламент, националистите значително омекват и стават не по-лоши конформисти от народняците, социалистите и либералите.



Може и да е повърхностно и примитивно, но брюкселският живот е сладък. Кой е луд да разрушава нещо, което му дава пари и привилегии?



Това е едната страна на въпроса. Доколко националистите са опасни за самото съществуване на ЕС. Отговорът е – те конкретно никак не са опасни.



Но ще е затваряне на очите, ако не видим, че в една голяма част от страните има огромно разочарование от ЕС. То е специфично. По един начин ЕС предизвиква гнева на британците и французите и по съвсем друг – на българите и румънците.



Британското и френското негодувание е свързано със статута на Британия и Франция на велики сили, на страни, които през по-голямата част от историята си са следвали самостоятелна политика. Сега голяма част от възможностите за самостоятелна политика се местят към Брюксел, а плюс това французите и британците обвиняват Евросъюза за бедите, които им се стовариха с икономическата криза, например за правилото, което позволява на българи и румънци да се заселват и работят свободно.



Ако се замислят, французите и британците ще разберат, че българите и румънците и сега, и като потенциал, са една нищожна част от отдавна дошлите пакистанци, индийци, магребци, всякакви африканци и че балканската миграция е най-малкият проблем, който имат.



Но тук няма рационалност, има само страх, който произвежда депутати за Фараж и Льо Пен. Поради което е и експлоатиран най-цинично.



Българското разочарование от ЕС е съвсем друг тип. Една голяма част от нацията смяташе, че влизането в ЕС ще означава ако не пържолите и кюфтета да падат направо от небето, то поне да падат някакви пари. В средностатистистическата българска представа ЕС означаваше нещо като обещавания от комунистите рай след победата на комунизма, с тази разлика, че раят на ЕС може да бъде видян и пипнат.



Една по-малка част от нацията не споделяше тези по същество наивни представи, но силно се надяваше влизането в ЕС да упражни натиск върху българските институции, да ги прочисти от мафията и корупцията, да нормализира икономическата и  политическата среда и в крайна сметка в средносрочен план да доведе до това България да стане една порядъчна нормална държава – ако не като Белгия и Холандия, то поне като Чехия или Малта например.



Тц.



Нищо такова не става и затова сега и двете части на нацията са разочаровани и обезверени.



Но заставайки честно пред себе си, независимо от разочарованието, повечето българи вътрешно признават, че ЕС, с всичките си кусури и несевършенства, е единственият им шанс за малко по-добър живот.



Големият ни проблем в крайна сметка е като на всички останали европейци – как да накараме ЕС да работи в наша полза. За България този проблем е доста по-изострен, отколкото за останалите страни в ЕС, понеже, за разлика оттам, където държавата работи предимно за общия интерес, тук тя работи предимно за частен.



Една група хора е приватизирала държавата и си я юрка за собствена полза, останалите хора са сведени до масовка, електорат, фон.



Затова и да защитаваме българската държава в Брюксел е криворазбран патриотизъм. Ние, обикновените хора, имаме един-единствен интерес и той е Брюксел да вижда всеки ден и като на длан какво става в България и да бъде мотивиран да притиска върхушката за въвеждане и спазване на правила, за очовечаване на това, на което сега му викаме демокрация и пазарна икономика.



За съжаление, като гледам листите на българските партии за Европарламента, намирам много малко хора, които са способни да разберат тази задача. Да я изпълняват пък - съвсем.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ