Разпъването на кръст е жестоко, но широко разпространено смъртно наказание в Римската империя. Когато през 71 година преди новата ера Марк Луциний Крас разбива войската на Спартак, пленените 6 000 души били разпънати по протежение на Виа Апиа, пътя от Капуа до Рим. Обичаят е бил осъденият сам да носи кръста, на който ще бъде разпънат.

Когато Исус Христо бил поведен към Голгота, за да бъде разпънат, той бил немощен и не можел да носи кръста си сам. Стражите хванали Симон Киренеец (предполага се - от Кирения на остров Кипър), който изнесъл кръста вместо Христос до върха на хълма.

От римските времена е останал и изразът “да си носиш кръста”. Най-често той се тълкува като приемане на съдбата, като примирение с нея. Но приемането на участта не означава непременно примирение  и затова свидетелства и възкресението на Христос два дни по-късно.

Дори смъртта може да бъде надмогната и тази всъщност жизнеутвърждаваща притча е дала на християнското учение силата да завладява умовете и сърцата повече от 2000 години.

Преди възкресението и носенето на кръста е натоварено със символно значение. Неспособността на Божия син сам да изнесе кръста си до Голгота идва да покаже, че хората понякога изчерпват сили; че когато човек не може сам да си носи кръста, някой трябва да му помогне.

В днешно време ние сякаш сме забравили за този епизод от Страстите Христови. Църквата и тя набляга предимно на страданието и изкуплението, на радостта от възкресението и рядко се мисли за състраданието, за това, че сам Христос с кръстния си път е показал, че човекът е и слаб – и че тогава има нужда от помощ.

В модерна България има много липси, но тази като че ли е най-важната. Ние почти не състрадаваме, носенето на кръста е изцяло лична работа, а който не се справя, го разпъват веднага и на място.

По стара римска традиция.