Два пъти в годината – на 2 юни и на 6 януари – се отъркваме о Ботева. На 2 юни, денят на неговата смърт, вият сирени и има вечерна проверка. И заря. А на Богоявление, денят на неговото рождение, се служи тържествена литургия по църквите, освещават се бойните знамена и се лови Светия кръст по водоемите.

Между другото, не знам друг народ по света, освен може би някои племена по Южна Америка, който да е превърнал религията в състезание. У нас това става на Богоявление. Но не само тогава. На Тодоровден също се състезаваме. А пък кое яйце е бияч, най-силното, е неотменима част от българския Великден.  

Както и да е. Думата е за Христо Ботев. Може би единственият гений, който нацията е родила.

България е родила множество свестни и работливи хора, кадърни професионалисти. Оперни певци, писатели, артисти, художници, лекари и инженери, в последно време – добри програмисти и хакери. Но на пръстите на ръката се броят гениите. Те са прозрели бъдещето, за тях практически е без значение кога са се родили и кога са умрели.

“Тоз, който падне, в бой за свобода, той не умира”…го знаят и пеленачетата в българската държава. Но мнозина биха се затруднили да рецитират продължението – “него жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят”.

Това е нечовешка, свръхчовешка поезия; за съжаление банализирана. От пропагандата и патриотическите речи.

Обаче отвъд този Ботев има друг Ботев. И ако бяха го чели българските управници след Освобождението, па и днешните, биха го забранили. Но няма нужда, понеже малцина посягат към тези писания. Дори и по-издигнатите не отиват по-далеч от “Жив е той, жив е”. Защото няма да ги разберат.

“Като затлъстееш и нравствено, и умствено, то да спечелиш катедра в някоя гимназия, служба във войската, или някое топличко местенце в тайната полиция”.

Това е писано през 1874 година, Ботев е на 26 години, 2 години му остават да умре геройски. Сега е 2013 година.

“Българската радост беше необяснима. Сиромасите се молеха богу и очакваха големи облекчения и по-щастлив живот; чорбаджиите се готвеха да разделят с владиците доброволните пожертвования и обязателните данъци”.

И това е отпреди близо 140 години.

Помните ли 10 ноември 1989-а?

А пък това?

“Мъдростта е парата, вярата е дебело прасе, надеждата е пълната гуша…Едно време и аз имах нещастие да мисля, че честността стои по-високо от шкембето и от гражданските приличия, но дълговременната опитност и здравият разум ме увериха, че вътрешната красота не струва ни пребиена пара”.

Колко ли българи си мислят същото и днес, ама не могат да го кажат като Ботев. Или пък не искат.

“Боже мой, какъв ли ще да бъде и моят съд!” – и това е Ботев, а почти няма днес не само българи, а и човеци изобщо - да се питат такова нещо.

И накрая - Ега ти държавата, щом аз съм й (вице)премиер.

Той е предвидил и това.

“Ще да повярвате ли, г-да грешници, политици и журналисти, ако ви кажа, че съдбата на българският народ е решена вече и че аз… който едно време проповядах словото божие по кръчмите, пишех литературни статии по дуварите и решавах восточният вопрос… вече съм помазан за цар и самодържец на новото българско царство и за наследник на сичката турска империя”.

Жив е той.