Когато в началото на 2009 г. Симеон Дянков оглави икономическия екип на ГЕРБ, повечето медии оцениха това като сполучлив ход на възхождащата към властта партия на тогавашния столичен кмет. „Все още се намират млади и успешни българи, които са готови да се впуснат в политиката. При това с идеи", писа тогава „Капитал".

Бъдещият финансов министър наистина дойде с идеи за антикризисна програма. Обяви се за пълна икономическа свобода, както и за последовател на Фридрих Хайек - може би най-яростния критик на държавната намеса в икономиката.

Вижданията на Дянков за антикризисната политика на правителството съответстваха на една такава нагласа. За да не затънем в кризата, тръбеше той, трябва да се избегне голямата безработица. Процентът на безработните не бива да е двуцифрено число. Затова ще намалим с 5% осигурителните вноски и така ще съхраним над сто хиляди работни места. „Освен това

не бива да се правят големи инфраструктурни проекти

какъвто е най-общо казано планът „Станишев". Той казва, че ще се влеят 6 милиарда евро в магистрали. Това и в България, и по света не е добра мярка", бяха точните му думи.

Във всичките си предизборни приказки Дянков настояваше за ограничаване на държавната намеса, но после, кой знае защо, се получи обратното. Планът

„Борисов" за строеж на магистрали пък стана добра мярка, даже най-добрата... В интерес на истината осигурителните вноски наистина бяха намалени, но едва с 2% и за кратко, а сетне отново бяха увеличени. Процентът на регистрираните безработни отдавна надхвърли двуцифрено число и продължава да расте. Наскоро последователят на Фридрих Хайек дори застана зад идеята, че понеже за децата трябвало да има мляко, било разумно за храни от първа необходимост държавата да въведе пределни цени. Паралелно с това Дянков стигна дотам да излъже, че в САЩ замразявали цените, очевидно смятайки тукашната публика за тънеща в неведение относно обстоятелството, че подобна регулация е престъпление според американското законодателство...Впрочем държавната намеса в ценообразуването е традиция по нашите земи, която не беше прекратена след рухването на социализма. Нещо повече, след като си върнаха властта през 1995 г., социалистите гласуваха нов Закон за цените, останал в сила близо 2 г. - от 29 септември 1995 до 8 август 1997 г. Според чл. 1 така „се установяваха общите принципи за образуване на цените на стоките и услугите, които се предлагат на вътрешния пазар", а ал. 3 на чл. 10 предвиждаше „въвеждане на временна забрана до шест месеца за изменение на цените на определени стоки и услуги". Все пак въпреки трогателните грижи на държавата цените подскочиха над 26 пъти - с... 2625%!

Настоящият финансов министър сега настоява не само за ценови тавани на някои стоки, но и „едно такова решение да мине през закони, които да бъдат одобрени от парламента". В началото на този

месец и министър Мирослав Найденов поработи в същата посока, договаряйки с 3 търговски вериги тримесечно замразяване на цените на 10 хранителни продукта. „Той е убедил търговците, че хлябът, млякото, яйцата, месото и млечните продукти се слагат всеки ден на трапезата на българина", похвалиха го медиите.

Ще сбъркаме обаче, ако приемем тези акции само за предизборен популизъм, чрез който една партия, обявяваща се за дясна, се опитва да се възползва от левичарските настроения в обществото. Проследим ли

с какво бяха подменени предизборните обещания на ГЕРБ

проблемът ще се окаже по-дълбок, доколкото намесата на държавата във всичко и навсякъде е същината на всяка по-важна подмяна.

ГЕРБ например обещаваше много здравни каси и насърчаване на конкуренцията помежду им. Обещаваше също така намаляване на пенсионните вноски, приоритетни инвестиции в образованието, премахване на регулаторни режими, децентрализация.

Както и да оценяваме постигнатото от тази партия, е видно, че политиката й се обърна на 180 градуса спрямо заявените намерения. Здравната каса си е една, а резервът й беше национализиран. Пенсионните вноски не са намалени. Разходите за образование за пръв път паднаха под 4% от брутния вътрешен продукт. Нови регулаторни режими изникват непрекъснато. Управлението на страната не просто е свръхцентрализирано, то все повече зависи от волята на един-единствен човек...

Ако отворите сайта на ГЕРБ, можете да прочетете антикризисната програма, която започва така: „Във време, когато целият свят е изправен пред предизвикателството на финансовата и икономическата криза, България трябва да има своя отговор в контекста на всеобщите европейски и световни усилия как най-бързо и безболезнено да преминем по този труден път."

Припомнянето на този документ заслужава усилие, защото чрез него през май 2009 г. ГЕРБ се манифестира като дясно ориентирана партия. Когато в програмата обясняват как ще намалят осигурителната тежест с до 5% „с цел оставяне на повече разполагаеми средства у бизнеса и работниците", бъдещите управляващи са убедени, че „ефектът от тази мярка е незабавен и стимулира запазването и създаването на работни места". Целта на облекченията, твърдят авторите на програмата, е „да се даде възможност на бизнесите да поемат глътка въздух във времето на затруднено финансиране, да запазят и разкрият нови работни места, като ефектът от мерките може да се почувства веднага".

Водещата нишка, както сами забелязвате, са думите „веднага" и „незабавно". И ако сведем антикризисната визия на ГЕРБ до едно изречение, то ще гласи: незабавни реформи, чийто ефект да се почувства веднага. Всички, с други думи, трябваше да живнем в мига, в който поемаме Първата глътка въздух(разбирайте, когато партията спечели изборите) - това беше посланието зад познатото клише, но клише все пак опаковано в ясни и, да повторя, определено десни намерения.

Три години след поемането на властта обаче картината изглежда коренно различна от нарисуваната. Няма „веднага", няма „незабавно", няма и следа от обещаното безболезнено преминаване по трудния път. Обратното - има преразход на ценно време, колебания, липса на визия и отказ от водене на дясна политика. На практика

захванатите реформи бяха зарязани по средата

а вземащите решения започнаха да нахвърлят „на коляно" всевъзможни хаотични хрумвания. „Промените" още на следващия ден претърпяваха промени, които пък претърпяваха промени на по-следващия ден. В резултат без промяна остана само усещането за хаос, а обещаната „глътка въздух" е на път да се реализира в смисъла, в който са я поемали власите накрай Дунава...

Но голямата беда е не толкова в настъпилата суматоха след пропилените три години в разкази за злодействата на тройната коалиция, а в тоталния обрат във философията на управление (ако въобще можем да говорим за философия). По данни на икономисти индустриалното производство е спаднало с една четвърт от началото на рецесията, но общият размер на държавните разходи не само не е намалял, а е най-високият в историята на българския преход. Това означава, че държавният сектор получава все по-голямо финансиране от бюджета, а оттам - че никога досега не сме имали толкова много държава.

През всичките тези три години, и особено през последните месеци, държавата лека-полека започна да се връща към някакво базово равнище на функциониране, при което стратегическото планиране и решителността за промяна остават на

заден план за сметка на метода „проба-грешка" и тестването на хрумвания, превърнати в медийни сензации.

Така се засилва впечатлението, че никой министър не знае кое копче е решил да натисне неговият колега, а всички заедно нямат много ясна представа нито как работят уредите в пилотската кабина, нито накъде се носи самолетът...

Тъкмо кризата между другото предоставяше и все още дава на ГЕРБ огромни възможности да се докаже като реформаторска партия. Дотук обаче тя - меко казано - ги пропусна, а всеки изминал ден прави все по-незначителни шансовете й да преобърне ситуацията. Като добавим към тази нерешителност и силно завилата наляво политика, смело можем да предвидим, че управлението не просто няма да преодолее, но дори ще произведе криза.

В книгата си „Игрите на размяната" френският историк фернан Бродел описва неизбежното възникване на кризи в цялата европейска история от Средновековието до наши дни, щом някой се опита да регулира силово пазарни отношения. Игрите на размяната - при цялата им стихийност и непредсказуемост - са май единственият надежден генератор на икономически просперитет, който хората са изобретили. Любимият на финансовия ни министър Фридрих Хайек го е казал още по-добре. В „Пътят към робството" той пише: „Планирането довежда до диктатура, защото диктатурата е най-ефективното оръдие за принуда и като такова е от съществено значение, ако трябва да се постигне централно планиране в широк мащаб. Няма никакво оправдание за широко разпространеното схващане, че ако удостояването с власт е извършено с демократична процедура, то не може да бъде произволно."

Ще е чудесно, ако Дянков препрочете своя кумир, нали?