Вечният каубой на българското кино, един от най-хубавите български гласове Джоко Росич, който неотдавна навърши 80 години е специален гост на водещата на предаването „Под лупа” на ТВ „Европа”. За зрителите той разказа каква е равносметката за това време и за какво мечтае той днес.

ИНТЕРВЮ НА ГАНИЕЛА АНГЕЛОВА

- 80 години...ако сложите на една страна хубавите моменти и на друга лошите такива, те се преплитат, кои преобладават?

- Разбира се има и хубави, и лоши, но когато човек се обърне назад да си погледне живота, те и лошите неща са съставна част от живота. Така че те вървят в съвкупност с хубавите неща, защото лошите неща са тъга, лошите неща са загуби, но от тези лоши неща човек помъдрява. От веселие нищо не се получава. Най-веселите са в лудницата. Тъжните хора правят света, правят литературата, киното.

- Вярно ли е, че най-хубавите неща се правят в тъгата?



- Да, така че не може човек да каже ето това бих го оставил, а онова бих го отхвърлил, те просто правят едно цяло, от което аз съм доволен.

- Кое прави нещастен днес Джоко Росич? Кое ви натъжава?

- Натъжават ме много неща. Някой път те са много дребни и ежедневни, но човек неизбежно като се сблъсква с тях, те още повече не престават. Ако говорим генерално как ми е живота, как са нещата, ние сме на един добър коловоз, на един добър влак, който е стабилен, но да речем и в този влак могат да влязат комари и да те поизпохапят и да има хора, които да си изядат сникерса и да си хвърлят опаковката на пода. И в нашия живот е така.

- А кой е най-хубавият момент, най-яркият момент?

- Не може, това е просто...ако някой ми каже, че има един или най- хубав момент в живота си, той лъже. Това са, да речем, първият звънец, първата любов.

- Ако не се лъжа, вашата се казва Доя.

- Да, всички хлапаци бяхме влюбени в нея, аз бях на 5 години и тя остави невероятна следа в живота ми. Тя остана като визия, като желание, като нещо, с което да сравняваш. Но споменът е хубав.

- А кое ви кара да се усмихвате, кое ви прави щастлив?

- Не може генерално да се отговаря. Ето например днес седях в кафенето, мислих да се прибера и пътьом да купя нещо и се обади моята скъпа съпруга Лиляна и ми каза – много те моля, ела много бързо в еди кой си магазин, видяла съм нещо и искам да го видиш. Викам си – какво може да е това нещо. Един приятел ме закара до там. Тя ми казва – искам това да си го купиш. Даже настояваше и ето го онова нещо, за което ме питаш – един човек някъде мисли, че нещо би било добро за теб. То е малко нещо, а колко всъщност е велико иначе.

-Тя е любовта на живота ви, предполагам.

-Разбира се.

-Колко години навършихте в брак?

- Над 45 години.

- Липсва ли ви ездата?

- Не бих казал, аз съм се наяздил.

- Качвал сте се на свободен кон в Унгария.

- Да, но това не е много за гордеене...и при нас има резервати, само че те са за ловджии. В унгарската пустош са направили квадрат с 80 км. всяка страна, огромна повърхност, в която е забранено да се пипне каквото и да е, там не може да се коси, камо ли да вдигнеш хотел. Там те са завъдили техните стада крави – унгарската крава, която по едно време е била на изчезване, защото не е млекодайна – много малко мляко дава и са искали да внесат такива, които дават мляко. Но по някое време са усетили, че това е въпрос на самочувствието на нацията. И са ги развъдили и сега има огромни стада, които не са за производство на мляко. Също има и свободни буйни коне. А и тези хора, които се грижат за тях, са невероятни момчета. Не съм се качвал на такъв кон, защото не може, трябва да го хванеш, освен това е необязден. Но съм имал честта да яздя с тези хора. Отначало те с недоверие ме погледнаха, но накрая ме пита – какво ще пиеш, значи ме признаха като ездач.

- С кой си пиете кафето в кварталното кафене?

- С умни, ерудирани хора, в т.нар. Малкия парламент. На нашата маса никой никому не казва – не това не е така. Ние се изслушваме.

- Мисля, че Омар Шериф ви е дал един от най-ценните съвети – актьорът трябва да се раздава докрай.

- Той не ми го е казал никога.

- Как го разбрахте?

- Омар, ние бяхме много дълго заедно, той така работеше, постъпваше, той показа, че човек трябва да се раздава. Това, което съм научил от него, а аз съм научил доста неща от него, никога не съм го забравял и съм го употребявал. Както и доста пъти е ставало дума, когато преди 50 години, когато излезе на екран първият филм, с който съм играл и първата критика, която беше написана, беше от Павел Вежинов и там имаше само едно изречение, което се отнасяше за мен лично. Той беше писал – истински на екрана живее Джоко. Мъчих се през целия си останал филмов живот да се придържам към това нещо и да бъда действително истински, колкото мога.

- Хубаво е човек да има много приятели.

- Не, хубаво е да има добри приятели.

- Вие имате много и добри.



- Имам и не мога да се оплача от липса на приятели.

- За какво мечтаете?

- Аз живея с днешния ден. Нямам конкретни мечти. От край време, от както се помня, аз никога не съм преследвал някаква цел, не съм планувал нещо, не съм имал нещо предвид. На мен нещата ми се случват. Но трябва да направя уговорката, че може да ти се случат сто хиляди неща, но ако не си готов да ги поемеш, тогава нищо няма да ти се случи. Имам огромен багаж да посрещна това, което ми се случва и съм убеден, че утре ще ми се случи пак нещо. И затова мечтая утре да се случи пак.