Като деца много обичахме по Великден да ходим на църква. За Бог и християнство по онова време много не се говореше и изобщо не разбирахме смисъла на нощните богослужения, а и никой не ни обясняваше много; в ония времена това беше излишно.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Беше през последните десетина години на социализма и ходенето на църква вече не беше криминално деяние. Най-многото, което изтърпяваше провинилият се, е мъмрене в директорския кабинет и даването на откровено лъжливото обещание, че вече няма да прави така.

На следващия Великден, разбира се, всичко се повтаряше и в този смисъл онова поколение деца още тогава, но без да го знаем, сме били това, което обикновено се нарича великденски християни – хора, които ходят на църква веднъж годишно, по Великден.

Комунизмът рухна и ходенето на църква се превърна в мода. Минаха много години от тогава, но през зимата на 1989 година цяла България се втрещи, като видя как комунистическият генерал Добри Джуров и генералният секретар на БКП Петър Младенов влязоха в църква. Че и се кръстеха, Боже Господи.

Въпреки вече позволеността обаче повечето българи си останахме великденски християни – омагьосани повече от шаренията на яйцата, отколкото от саможертвата на Божия син, от изкуплението на греховете и от съпровождащото Христовото страдание покаяние.

В същината си християнството, както и повечето световни религии, е морално предписание. То определя доброто и злото, обективира ги и така е основата на нашето съжитие, на общото ни живеене.

При историческия си корен моралните норми на Библията са били всъщност общовалидни закони и са компенсирали липсата на чисто държавно право. По-късно нарушаването на Божиите заповеди е влязло в наказателните кодекси, а постепенното разрушаване на вярата в Бога и в Божията справедливост до голяма степен са оставили грижата за спазването на законите единствено на държавата.

Но държавата се представлява от хората, а те, като всички хора, са подвластни и на други, освен справедливостта и правото, съображения. И става това, което виждаме в днешна България.

Систематичното изтласкване на Бога от живота на хората и превръщането на църквата в предимно декоративна институция доведе до разрушителен морален релативизъм. Казано не толкова учено, разликата между добро и зло почти се е заличила. А се е заличила, понеже не съществува страх от висше наказание, а само от човешко, а то може да бъде избегнато. И често бива.

Възраждането ни като хора и като нация минава през възраждането на разбирането за добро и зло, в създаването на неотменимо усещане кое е позволено и кое не. Църквата ни, ако иска, е тази, която може да свърши много за това.

И не само по Великден, когато, то се знае, повечето от нас ще идат в храмовете. Като добри християни. Веднъж в годината.