“Минало бе това време, когато царските празници и тържества, раждания и умирания, победи и поражения дигаха на крак целия народ…Наситил се бе и преситил народът български на царски тържества и празници. Не познаваше вече радост и гордост от цар и царство още от дните, когато по тия краища ходеше светият учител Климент, който учеше людете на добро и всякакви знания…”.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Така описва България след смъртта на цар Петър І Димитър Талев в не толкова известния си роман-трилогия “Самуил”. Това, разбира се, е художествена измислица, но вероятно предава достоверно настроенията по онова време: цар Петър е умрял, двамата му синове са заложници в Константинопол, България е отслабена и подложена на чужди нашествия. Богомили и истински и измислени проповедници шетат из земята, а след около 50 години Първото българско царство ще прекрати своето съществуване.

На 22 септември Третата българска държава чества Деня на своята независимост, прогласена във Велико Търново през 1908 година. Може и да не съм съвсем прав, но ми се струва, че и сега са минали времената, “когато царските празници и тържества, раждания и умирания, победи и поражения дигаха на крак целия народ”.

Празникът се отбелязва с официални тържества на хълма Царевец в старата столица Търново и в новата София, но сякаш по-голямата част от хората не познават “радост и гордост от цар и царство”. Политиците, а тази година и кандидатите за президент, държат речи, знамената се вдигат, но хората се качват по колите и тръгват я за вилата, я да видят близки и приятели, я просто на екскурзия.

Празникът в България е първо почивен ден и после празник.

Историята ни е пълна с криволици, има дни на униние, но и на възземане, има дни на неимоверна апатия, но и дни на радостна енергия.

Един от най-големите грехове на комунизма и на последвалия го преход към демокрация и нова българска държавност е, че отнеха голяма част от енергията на българите.

Когато комунизмът падна през 1989 година, новото начало искреше от надежди, виждаше се път напред. Имаше единение между хората и техните водачи – не само в празниците, но и в делниците. Днес едва 5 процента от българите вярват в Народното събрание.

Дълго и сложно е да се обяснява защо е така, но е така.

Денят на българската независимост обаче е повод да си припомним, че България и българите са успявали да вървят напред, дори когато всички обстоятелства са били срещу тях. Понеже и народът, и държавата, и политиците тогава са имали общи цели и идеали, които са им давали сила.

Ако намерим отново тези истини, има надежда.

Честит празник.