Има и друга гледна точка към българската действителност и тя е румънска. Според една статия, публикувана тези дни в един от големите румънски вестници – “Адевърул”, България е задминала Румъния в почти всичко: курортите и хотелите са по-хубави от румънските, туристите са много повече, данъците са по-ниски и е по-евтино.

Затова, пише авторката Елена Думитру, румънски фирми се местят в Русе и София, румънците си регистрират колите в България, а множество чужди инвеститори минават южно от Дунава в търсене на по-добри условия.

Не ще и дума, добре е за националното самочувствие да получаваме признание, че сме по-напред от някого, па макар и от Румъния. Макар че истината изисква да се каже, че в годините след 1989-а Румъния успя да привлече доста повече от т.нар. стратегически инвеститори.

Например “Рено” пое завода на “Дачия” в Питещ и произвежда евтини и непретенциозни автомобили, които се продават много добре, включително и в България. “Нокия” премести голям свой завод от Бохум, Германия, в Клуж и произвежда мобилни телефони, които също се продават добре. Факт е, че в Букурещ са и централите на много излъчвани в България комерсиални телевизии, затова и често гледаме реклами на румънски.

И какво ли не още. Румъния е три пъти по-голяма от България страна и това не е без значение – пазарът има повече потенциал и при равни други условия световните корпорации не се колебаят и избират Букурещ вместо София.

Обаче, вижда се, тези стратегически предимства не топлят обикновените румънци – те хвърлят едно око през Дунава и установяват, че българите са по-добре. Кусурът на румънската статия е чисто български – тя се фокусира върху макроикономическите показатели. По тях България изглежда наистина прекрасно: ниски данъци, конкурентни разходи за бизнес, стабилна банкова система, приемлив на фона на останалата Европа бюджетен дефицит.

Кучето е заровено обаче по-надолу.

Въпреки тези обективно добри показатели средният българин в никакъв случай не живее по-добре от средния румънец. И той е натискан постоянно от енергийни и други монополисти, и той не е в състояние да погледне отвъд битийните нужди и да се погордее с успехите на държавата си, да се почувства европеец не само институционално, като редовен гражданин на Европейския съюз, но и фактически – с права и възможности, които за повечето жители на Стария континент са даденост.

И България, и Румъния изгубиха много време, влязохме заедно в НАТО и ЕС след другите и гоненето на формални показатели замъгли смисъла от голямата политика, от наистина големия успех на приобщаването към Европа.

Хората се умориха от чакане и затова констатации от вида “комшията е по-добре” не топлят никого. Това е безмислена конкуренция и ние няма да й обръщаме внимание, стига да постигнем онези неща от живота, които ще ни направят -  и нас, и румънците – истински, а не на книга европейци.

То значи да не бъдем ограбвани, тероризирани, изстисквани, да работим нормално за нормални пари, да имаме мостове на всеки 100 километра по Дунав, да пътуваме, да се радваме на живота.

Докато това не стане, все едно е кой ще бъде напред – България или Румъния.

Защото важни са преди всичко хората, не само брюкселските критерии.