Повечето, които коментираха безредиците в Лондон и други големи английски градове, наблягаха на факта, че това е работа на неинтегрирани в британското общество хора; че поколения са израснали в гета и не споделят ценностите на “редовните” англичани; че даже изобщо нямат ценности. “Мечтата на тийнейджъра – чифт нови маратонки”, писа един английски вестник в коментар на събитията.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

Много интересен беше и коментарът на един български професионален журналист, който в репортаж от Лондон каза “тука има такива гета, каквито ние в България не можем да си представим, че може да има”. Това е леко хиперболично; достатъчно е журналистът да напусне за малко жълтите плочки в София и да иде примерно в циганската махала в Ихтиман и ще разбере за какво става дума.

Мизерията може да бъде в основата на един разрушителен бунт, но освен да я има, тя трябва да бъде и осъзната. Поради тази причина, понеже българските нищи и нямащи не са осъзнали мизерията си, в България бунтове няма, има в Лондон.

Градската беднота в Англия направи един впечатляващ за света бунт, който нямаше никаква кауза. Нямаше някакви искания, даже и разговор нямаше. Щом паднеше нощта, наглед обикновени младежи нахлузваха качулките, слагаха маските и тръгваха да палят и чупят.

Това е бунт на хора, които са осъзнали, че няма какво да губят. Живеят ден за ден, без всякаква перспектива, нямат никакви шансове някога да получат уважавана и добра работа, възможността да напуснат квартала, в който са родени, клони към нула.

Защо става така, е по-дълъг разговор, но е факт, че става. Осъзнатата безизходица и неизбежното съпоставяне с другите житейски модели раждат озлоблението, агресията, желанието за разрушение.

В зората на капитализма подобни бунтове са били едва ли не ежедневие; еволюцията на обществото и провалилите се навсякъде социалистически експерименти убедиха хората, които вземат решения, че единственият път за стабилност и устойчивост е да се създават големи групи, които имат какво да загубят при един социален катаклизъм.

Така на практика в Западна Европа след парижките събития от 1968 година почти не е имало значим социален бунт. Това не значи, че обществото е застинало спокойно: то протестира, вълнува се, бори се, но каузите са други. Например забрана на ядрената енергетика. Опазване на природата. Защита на дивите животни. Свобода за Тибет. И така нататък.

Глобализацията, а сега и икономическата криза промениха този пейзаж. В цяла Европа има огромен брой млади хора, които не могат да си намерят работа – най-вече, защото икономиката не работи нормално, но също и защото те самите не са положили достатъчно усилия да получат подходяща квалификация. Често става дума и за пришълци или дори родени в съответната държава, които имат трудности да говорят и пишат на езика на страната, в която живеят.

Така се произвежда голяма група хора, които нямат какво да губят; и бунтовете започват да изглеждат като смислено занимание.

Възможно ли е това да се случи и в България?

Да, но не веднага. Ние доста бързо се придвижваме към състояние, при което също ще произведем големи групи хора, които нямат какво да губят. Късогледството и лакомията на хората, които излязоха на печеливши позиции през последните десетилетия, отсъствието на ясна социална и образователна стратегия след най-много десетина години ще произведат огромна маса млади, полуобразовани хора, които също като днешните си английски събратя ще палят и разбиват.

Обаче още не е късно. Има време за промяна. Макар да не е много за вярване, че може да стане.