Гледаме на историята на нашия флот доста тясно, каза в интервю за Агенция „Фокус” Мариана Кръстева, директор на Военноморския музей във Варна по повод Седмицата на морето. „Може би, защото не сме на океан, не сме морска сила от рода на Португалия или на Великобритания, но въпреки това, дори в рамките на Балканите, на България, си имаме своите личности, които да почитаме. Затова ние обръщаме внимание на всеки един от които, в чиито ръце е било настоящето и бъдещето на флота, т.е. вглеждането в командирите на флота от създаването му през 1879 година за това – какво всеки от тях е оставил. Задачите във военноморската област на нашия флот не са били никога да правят големи откривателски походи извън Черно и Средиземно море”, обясни директорът на музея. Капитан Георги Георгиев е пример за мореплавател в пълния смисъл на думата, извършвайки околосветското пътешествие сам с яхтата „Кор Кароли”. „Той сам твърди, че никой не се е научил в рамките на собствения си опит, но като акумулира опита на всички преди него мореплаватели. Неговият успех е успех на България и колкото и да е тривиален фактът, че постижението му е в книгата на рекордите Гинес, то все пак е и едно документално изражение на неговия успех, който е преди около 35 години”, подчерта Кръстева.

Нашата военноморска история е сравнително кратка, тъй като тя започва с историята на Третата българска държава, когато се обособява като род въоръжени сили. „Оттам нататък започва създаване на кадри, материална част, създаване на организация, определяне на задачите, които има да решават военноморските сили, които са един важен елемент от националната отбрана на България. За това ние отбелязваме като важни желанието и усилията, които правят отделните ръководители на флота – дали са началници, дали са командири, има различни наименования, за да го стабилизират, да го изведат на по-високи позиции като техническо обезпечаване, като кадрово обезпечаване и има отделни моменти, в които флотът доказва, че има свое сигурно място в националната отбрана и, че е необходимо да му се обърне нужното внимание от страна на държавата за отделяне на средства. Такива моменти са още през войната през 1875 година, когато флотът също съдейства на пътните действия в Северозападна България и при Видин. Още при Балканската война – това е най-знаменателният момент, който отбелязваме, и който е свързан с торпедоносеца „Дръзки”. Това е успешната атака на отряда от четири торпедоносеца срещу многократно превъзхождащия противник турския крайслер „Хамидие”. Извеждат го от строя без поражения от наша страна, но за това пък в Турция става ясно, че България, макар и с доста по-скромни военноморски сили, е един достоен съсед и противник по време на война”, разказа директорът на Военноморския музей. „През 1916 година на българско минно заграждение е потопен руският ескадрен миноносец "Лейтенант Пушчин". По това време България и Русия са от двата враждуващи лагера и дошлите да обстрелват българското крайбрежие руски кораби търпят поражение. Руският миноносец „Лейтенант Пушчин” и до днес лежи на дъното на морето. От него има запазен един военноморски флаг, който е в Националния военноисторически музей. При нас е оръдието на този кораб”, посочи Кръстева. Следващият период от историята на българския военноморски флот не е белязан с особено славни моменти, защото краят на Първата световна война е и край на флота в организационно отношение. Ньойският договор забранява на България да има флот. Ограниченията във военно отношение по договора са доста големи – върху цялата армия, но флотът е намален драстично и е превърнат в едно крайбрежно формирование. На Черно море и на река Дунав се създават морска и речна крайбрежна полицейска служба. Няколкократно се сменят наименованията, но с много по-ограничени задачи, кадрите са принудени да напуснат, съкратени или уволнени, но тези, които остават на служба, буквално в нелегалност поддържат бойното и организационното състояние на флота. Така че в средата на ‘30-те години става възможно да се мисли за възстановяване на флота в неговото организационно развитие. През периода 1937-1939 година може да се каже, че Българския военен флот вече се възвръща като организационно завършен „на бойното поле”. Това става благодарение на различните командващи, но особени заслуги има началникът на флота контраадмирал Иван Вариклечков, който е начело на флота през 1933-1935 и 1937-1939 година, разказа още директорът на музея. Тя допълни, че флотът е бил тогава най-малката единица: „Многократно по-малко, отколкото в другите части на армията. Веднага след Първата световна война, когато влизат в сила забраните, не е трябвало да надвишава около 300 души. Тогава са търсили други начини за попълване на частите на флота с все пак квалифицирани кадри под други форми – дали като търговски, дали като рибарското училище, което тогава получава тогава известен военизиран характер, за да може все пак и там да се подготвят кадри, морското училище променя организацията си, за да не бъде наречено военно, но не и до степен да подготвя кадри, подходящи за флота”.