Големият български актьор Никола Анастасов си пожелава нови роли и здраве в интервю за ТВ "Европа". Той си припомня трудни моменти от живота си, но казва, че най-голямата му награда е смехът на публиката.



-         Какво се крие зад усмивката ви?

-         Обичам да се смея. Радвам се, че запазих чувството си за хумор и че попаднах в театър, в който смехът преобладава. Радостта на публиката е най-голямото ми удоволствие.

-         Когато изпитвате безпокойство как успявате да направите така, че зрителите да не разберат?

-         Аз не крия безпокойството си. Това е нормално човешко чувство. Но преодолявам тия състояния благодарение на това, че имам около себе си куп звезди, които умеят да разсмиват хората, включително и мен.

-         Как успявате да разсмеете хората?

-         Не ми е било леко. Всяко начало за мен е било трудно. Дори и детството – аз нямах първи учебен ден. Разболях се от скарлатина и не можах да изживея този ден. След това в Сатиричния театър също не ми вървяха добре работите. Две-три години не можех да намеря себе си. И Боян Дановски, тогава директор, ми каза – Кольо, трябва да си търсиш призванието другаде, не ставаш за комедиен актьор.

-         Как успяхте да им докажете, че ставате?

-         Аз съзнавах, че не бях адекватен в първите години. Имаше си лични причини за това. Имах шанса да ме поканят в театър “Трудов фронт” за гастрол, да играя един ученик в пиеса на Климент Цачев. Желчо Мандаджиев ме покани да изиграя един влюбен ученик. Изиграх го и публиката ме заобича, почнах да усещам аплодисменти от залата и влязох отново в Сатиричния театър с друго самочувствие. Заредиха се роля след роля и осъзнах колко е хубаво да си в театър, който радва хората. Тогава получих покана да отида в Народния театър, но по съвет на моя учител Стефан Сърчаджиев, който каза “твойто място е в Сатиричния театър”, си останах в моя театър. Това си е моят театър, вече 54 години играя в този театър и се чувствам страшно добре. Имаше страхотни драматурзи. Играехме страхотни пиеси.

-         Имате ли си любим образ, любима пиеса?

-         Имах си любим автор – Станислав Стратиев и, разбира се, Йордан Радичков. Двамата влязоха в нашия театър като драматурзи и направиха много пиеси. Аз там намерих себе си. Най-добрите ми роли бяха в “Римска баня” и в “Сако от велур”. Там получих и награди, но те не са важни, а удоволствието да усещаш любовта на зрителя. Това ми пълнеше душата, караше ме да съм щастлив. Добре, че останах в Сатиричния театър, но това е благодарение на тези писатели, които пишеха свестни и умни неща.

-         Днес липсват ли такива?

-         Тази година нашият театър е посветил на Станислав Стратиев по случай на 70-годишнината му. “Римска баня” сме я играли преди 40 години и сме я играли 414 пъти.Сега новата постановка, която направихме, се играе 100 пъти. И продължава да има публика. Идват нови, млади хора. Станислав Стратиев се шегуваше, че е класик и ние му се смеехме, но той наистина е класик. Аз съм играл в пет пиеси на Станислав Стратиев и то с неговата благословия, той много искаше аз да ги играя. Той ми беше приятел, но не само приятел, а просто сродни души.

-         Знам, че сте били приятели с Георги Парцалев. Как ще го запомните?

-         Ние много сме играли с него. Много го обичах. Били сме дружки, но особено се сплотихме в “Тримата от запаса”, където играхме с Кирил Господинов.

-         Какво си спомняте от снимките на този филм?

-         И смешни, и тъжни. В този филм много ме гърмяха, потъвах в ледени води, преживях истинска война. Режисьорът Зако Хеския искаше всичко да е като истинско. Имаше една сцена със Стойчо Мазгалов, когато пренасяхме ранен войник и трябваше да минем по един мост. Аз знаех хитрината на Хеския – че ще гръмне моста, когато сме по средата му и затова викам “бавно ще бягаме, а като стигнем до мястото, ще бягаме”. Обаче той натисна копчето и хвръкнахме, аз се намерих на брега на езерцето. Аз се скрих под каската, та да не ме ударят талпите, които хвърчаха във въздуха. Мъка. Въобще филмите, в които съм играл, много мъка съм имал. Стреляли са ме, шамари са ми били, какво ли не. Затова много обичах роли, в които да съм с фрак, да танцувам, да пия шампанско. Но съдбата ми е такава – на комедиен актьор.

-         Вярно ли е, че мразите датата 8 ноември?

-         На 8 ноември излетях с колата след едно представление с Търновския театър в Елена. Бързах да стигна то Търново, за да вечерям, понеже тогава ресторантите затваряха в 11 часа вечерта. Не бях закусвал, обядвал, надявах се поне да вечерям. Засилих колата, заваля дъжд. На един мост на края на Елена колата се хлъзна и перилата я срязаха наполовина. Аз изхвръкнах през стъклото и паднах някъде в реката. Двама бармани, които се връщали от работа, видели, че долу в реката единият фар на колата свети. След това ме намерили, качили ме на самолет за София и две години бях по болници. На същата дата имах и друг инцидент на връщане от представление в Козлодуй.

-         Догодина навършвате 80 години. Какво ще си пожелаете?

-         Здраве и роли. Макар за нас на тази възраст трудно да се намират роли, на мен ми се играе.