Актьорът разписа успешна роля във филма „Още нещо за любовта“ Театър или кино? Кое изкуство е по-силно? Да се търси отговор на този въпрос, е излишно. Всяко от двете въздейства по различен начин. Според актьора от варненската Драма Симеон Лютаков пред камерата се диша по-свободно. Той, който има 15 години на сцената, мечтае за големия екран, защото в киното може да бъде себе си. Това го разбира, след като получи главната роля в дебютната пълнометражна лента на Магдалена Ралчева „Още нещо за любовта“, чиято премиера се състоя в рамките на „Любовта е лудост“. В него Лютаков игра арменския фотограф Дикран. Историята се развива в далечната 1945 г. Във Варна е интерниран младият хирург д-р Руменов (Калин Врачански). Двамата стават приятели. Дикран обаче претърпява злополука в морето. Състоянието му е критично, но там, където медицината е безсилна, любовта на една жена успява да победи смъртта. За ролята си Симеон Лютаков получи доста ласкави отзиви. Самият той е доволен от резултата и се надява животът му и занапред да бъде свързан с киното. „Дошло е време за промяна. Актьорството е, който те повика. Ще продължа да ходя на кастинги и да кандидатствам за роли, ако някой иска да играя в негов проект, ще го направя“, обясни ми намеренията си Лютаков, чиято роля като Орсино в „Илирия“ на Галин Стоев още помня. Сред любимите ми постановки с негово участие е и „Прашка“ на Николай Коляда. Но той не е просто актьор, а и страхотен фотограф. Познат е и от редица реклами, въртящи се в национален ефир. Освен това е човек, който се интересува от случващото се в страната, осмисля го и има мнение, което не се притеснява да изказва публично.

Театърът

Хоризонтът е къс

Не знам. Вижда ми се къс хоризонтът. Близък някак си. И това не е по вина на театъра. Такъв е градът. Човек иска да може да прави повече неща и да стига до повече хора. Това тук става трудно. Във Варна стигаш до варненци. Не е широк град, а и публиката е пренаситена от фестивали. Това е.

Има неща, които вътрешно не ти пасват, не са ти по вкуса, и понякога ги правиш с нежелание или с не толкова голямо, колкото би искал. В такива моменти професионализмът си казва думата. Включваш го и той си върши работата, но духът ти не е ангажиран на 100%. Човек винаги може да намери начин да се откаже. Ако отидеш при режисьора, чийто проект не ти харесва, и му кажеш, че не искаш да участваш, той надали ще те вземе насила. Инак би действал срещу себе си. Така че щатът не е чак такъв проблем. Той е много особено нещо. Ако няма разбиране в нашата професия между тези, които правят представленията, и тези които участват в тях, то няма никакъв смисъл да си говорите на различни езици.

Нямам нищо против „Комиците“ да се радват на популярност. Там работят някакви пазарни схеми, които при нас не вършат работа. Ако заработят при нас, ние ще се опошлим. В театъра хората трябва да влизат по собствено желание, да отделят нужното време и средства, да искат да възпитат у себе си адекватна оценка към живото изкуство и да си създадат потребност да го консумират, а не да люпят семки пред телевизора и да им излиза по-евтино. Решение на самия зрител е къде да бъде и какво да гледа. Затова казвам, че „Комиците“ и всички тези забавни предавания по телевизиите са на точното място по точното време. Продават се и това е. Те възпитават тези деца, чиито родители не могат да го направят. Но за да си културен, трябва да се понапънеш малко. Няма какво да страдаме. Всеки носи отговорност за избора си.



Реформата

Дано не изкара хората от салона

Вероятно има нужда от тази реформа, но от друга страна, не трябва държавата да се опитва да ни вкарва в някакво счетоводство. Тъпо е. Това са пътища на властта да избягат от темата. Обидно е. Заплатите ни, бюджетът ни – те са микроскопични! По-добре дори да не ги споменавам. Това е смешно. Няма да се учудя, ако утре държавата започне да иска да си плащам, за да изляза на сцената. Бюджетът ни е половин процент от републиканския. Чувате ли смях в залата?! 1000 души не могат да нахранят... Колегите ми не са виновни, че работят в малки театри, в малки градове. Българинът е беден и не му е по джоба да си плати адекватната цена на един театрален билет. Трябва ли ние да се направим на велики и да заявим: „От утре 60 лв. за билет, ако щете, влизайте в театъра!” Никой няма да спечели от това. Държавата трябва да си научи урока, че не може да абдикира от културата и ако продължава упорито да вярва, че може, то нека стои на един крак, защото другият й ще бъде отрязан.

Има парадокси в нашата професия, какъвто е този със съкращаването на пенсионерите. Какво означава пенсионер? Ако е добър и може да играе и публиката го иска, какво значение има на колко години е? От друга страна, пенсионерът си е поработил, има си стажа зад гърба, редно е да освободи път на по-младите. И в тази логика има смисъл. Възможно е тази реформа да не изкара хората от салона. Това би било голям удар по нашата култура, която набира сили, при това качествено. Ако се прекъсне тази традиция, много бавно ще можем да я изградим отново.

Публиката

Вкусът се възпитава

Публиката не може да диктува вкус. Масовата култура се консумира „на маса“. Театърът трябва да възпитава вкуса на зрителя.

Мисля, че трябва да сме по-мобилни и да показваме на повече места продукцията си. Варна се изчерпва бързо – колко е театралната публика тук? Ще изиграем един спектакъл 20 пъти и хората ще минат през салона. Играем и в чужбина благодарение на Явор Гърдев, но една птичка пролет не прави.

От друга страна, Варна има възможност да поддържа поне два театъра, да има конкуренция, за да се съживи атмосферата. Правят се толкова хубави представления, ние самите много се радваме да играем в тях. Идват наистина добри режисьори.

Киното

Сцена, сцена, ама то някак си...

Киното е велико изкуство. Там, колкото си по-органичен, толкова по-добре се получават нещата. Страхотно усещане. В театъра трябва да понастъпваш на места, да си по-ярък, за да стигне всичко до публиката. Киното е наслада. Няма артист, който да не иска да участва във филм.

Сега, когато заснех „Още нещо за любовта“, както и 2 късометражки, ми се прииска да подишам по-нашироко. Получих приятни отзиви за играта си от хора, чието мнение ценя, и си казах защо не. Такива неща ми се правят. На всеки артист му се участва в киното. Сцена, сцена, ама то някак си... Ако ги сменям 5 - 6, ще е по-интересно, но тук взе да ми идва до гуша.

Хората все повече ходят на театър и на българско кино. Виждам го с очите си. Последните две години родните филми са много посещавани. Публиката иска да влезе и да се радва, а и лентите не носят нищо отпреди на гърба си, напротив, те са съвсем ново авторско, или каквото и да е, кино, сегашно. Авторите им осъзнават, че не може вечно да се връщат назад или да бягат от това, а просто го разказват с нормален, хубав език. Те имат стремеж да правят качествени неща, а не да имитират нещо видяно. Особено филмът на Ивайло Христов (бел.авт. - „Стъпки в пясъка“). Беше страхотен в това отношение. Разказва за едни стари неща, но без просташкия език на новото време. Прави ги културно. За мен беше страхотно изживяване да гледам този филм. Родом съм от Русе и детството ми премина в едно студийно кино, където даваха невероятни филми. И този глад да получавам същото тук ме измъчва. В Русе сега няма нито един салон. Отвикнах да ходя на кино. Теглих си само от интернет и в един момент даже повярвах, че мониторът е големият екран. Но последните две години с голямо удоволствие започнах отново да ходя, особено когато излезе нещо българско.

Парите

Държавата трябва да дофинансира изкуството

Уви, да, всичко е за малко пари. Дай да го бутаме ние, живота, да върви, те ще ни плащат малко, а пък ние ще вярваме във великата сила на изкуството. Ей затова не искам да се занимавам с театър. Ние ще дадем всичко, те ще ни дадат малко, но ще сме щастливи, защото сме велики духовни личности, които продавайки евтино труда си, дофинансират изкуството. Управниците не осъзнават, че трябва наравно с нас да участват в това, защото функция на държавата е да възпитава културна нация. А това струва пари.

Моята приятелка понякога ме пита защо така упорито преследвам някакви неща, след като не ми носят нищо. Така са ме научили. Някакво остаряло мислене има в мен, че трябва да преследвам идеали, които някой ми е казал, че трябва да нося.