Една от онези, за които казваме, че притежават външна и вътрешна красота. Един стойностен човек и изключителен творец, надарен с много таланти, тя оставя след себе си тъга, но и любов, и красота, и мъдрост, вградени в поетичните ѝ прозрения за живота.
Драга Дюлгерова е родена на 5 декември 1943 г. в с. Крупник, Благоевградско. Завършва техникум за художествени занаяти и ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" със специалност "Българска филология" (1978). Работи като художник-аранжор, радиопрограмен ръководител, драматична и куклена актриса. Няколко години живее в Италия и САЩ. Има 7 самостоятелни изложби.
Автор е на 20 лирични, белетристични и преводни книги, сред тях романът „Въртопът“, 2016, с второ допълнено издание 2017, стихосбирките "Свят, от цвят направен", 2013, „С птици и дървета разговарям“, 2018, „Жълъди в шепите на Бога“, 2018 и „Крилати срещи“, 2018, всички публикувани в изд. „Славена“, Варна.
Последният сборник съдържа нейни преводи на поезия от английски и руски език, както и преводи на нейни стихове от събратя по перо на същите езици. В киното има две епизодични роли – във филмите: „Тютюн” и „Спомен за близначката”. Член на СБП и Славянска академия. Нейни стихове са публикувани в Русия, САЩ, Канада и Македония. Умира на 4 декември 2022 г.
Ето и едно от най-хубавите стихотворения на Драга Дюлгерова.
КЕНТАВЪРЪТ
Направо от небето връхлетя.
Необуздан, тревата изпотъпка,
градината с копита изора.
Луната за оградата завърза -
това бе таен знак, че е дошъл.
О, Боже, глух да бе светът,
пак би го в тая нощ усетил.
Не помня всичко:
като демон луд,
а след това умислен като ангел.
Да бях му дала, щеше да обрули
и двете златни ябълки, които
със блясъка си стреснаха луната.
Но аз не дадох.
Знаех отпреди -
в градината щом ябълките крия,
кентавърът ще идва всяка нощ,
направо от небето ще връхлита,
ще връзва за оградата луната -
завистницата нека след това
мълвата с ветровете да разнася.
Необуздан, тревата изпотъпка,
градината с копита изора.
Луната за оградата завърза -
това бе таен знак, че е дошъл.
О, Боже, глух да бе светът,
пак би го в тая нощ усетил.
Не помня всичко:
като демон луд,
а след това умислен като ангел.
Да бях му дала, щеше да обрули
и двете златни ябълки, които
със блясъка си стреснаха луната.
Но аз не дадох.
Знаех отпреди -
в градината щом ябълките крия,
кентавърът ще идва всяка нощ,
направо от небето ще връхлита,
ще връзва за оградата луната -
завистницата нека след това
мълвата с ветровете да разнася.
Магьосница на поетичното слово и четката, Драга Дюлгерова рисува в последните си книги емоционалното двуединство между човека и природата. Превърнал се в неин запазен творчески знак, този синхрон между поезията и визията пресъздава атавистичните връзки с божественото, с космичното, с всичко онова, което е закодирано дълбоко в нас. И което сякаш сме забравили. Може би защото съвременното битие е изпълнено със звън на джиесеми, но не и със звън на чанове.
Две толкова отдалечени една от друга вселени. Светът на самовлюбените селфита и постистини, възправен срещу съприкосновението с живия „Свят, от цвят направен“, както е озаглавена една от стихосбирките на Драга Дюлгерова.
В ГРАДИНАТА СТОЯ
През всичките сезони
с дървета разговарям и със птици.
Снега разравям и тревите питам –
дълга ли е зимата,
защото Времето през мен тече.
Бих заменила шала от коприна
за снежната наметка на къпината,
но тя ревниво ме държи на разстояние.
В градината стоя и иде пролет.
Великденско венче извивам
от лъскави треви и от иглика.
Килим от цветове поляната гласи
за колесницата на вятъра.
И вятърът, изкусен кочияш,
препусна покрай мен, ала без мене.
И Времето тече.
Седя в градината –
на сянка под лозницата.
В ракитовия стол люлея спомени.
От бримки-мигове
дантела се опитвам да плета,
но миговете станали са минало.
А лятото си тръгва и се смее.
И Времето тече.
Към своя юг отлитат птиците,
а моят юг, закотвен в младостта,
уж вечен е, но всъщност, е далечен,
защото Времето изтече..
С дървета,
и със птици се сбогувам.
Сълзите падат в шала от коприна.
На зимата разказвам приказка
и приказката няма край,
и приказката се повтаря:
„Стоя в градината.
Стоя в градината.
Стоя в градината.”
с дървета разговарям и със птици.
Снега разравям и тревите питам –
дълга ли е зимата,
защото Времето през мен тече.
Бих заменила шала от коприна
за снежната наметка на къпината,
но тя ревниво ме държи на разстояние.
В градината стоя и иде пролет.
Великденско венче извивам
от лъскави треви и от иглика.
Килим от цветове поляната гласи
за колесницата на вятъра.
И вятърът, изкусен кочияш,
препусна покрай мен, ала без мене.
И Времето тече.
Седя в градината –
на сянка под лозницата.
В ракитовия стол люлея спомени.
От бримки-мигове
дантела се опитвам да плета,
но миговете станали са минало.
А лятото си тръгва и се смее.
И Времето тече.
Към своя юг отлитат птиците,
а моят юг, закотвен в младостта,
уж вечен е, но всъщност, е далечен,
защото Времето изтече..
С дървета,
и със птици се сбогувам.
Сълзите падат в шала от коприна.
На зимата разказвам приказка
и приказката няма край,
и приказката се повтаря:
„Стоя в градината.
Стоя в градината.
Стоя в градината.”
Стих от последната ѝ поетична книга "Жълъди в шепите на Бога", изд. Славена, 2018 г.
С усмивка ще си тръгна от света.
Какво ти тръгване – излитане ще бъде...
Живях добре. И зле живях.
И в радостни и смутни времена
и празници и клади от любов.
Приятелстава, предателства
и злост и весели възторзи,
но на земята бях. Живях.