Всяко представяне на един от най-ценените български художници, Милко Божков, във Варна се превръща в централно събитие на художествената сцена в морския град. От 30 април до 20 май 2025 г. Градската художествена галерия “Борис Георгиев” - Варна, експонира в шест зали на първия си етаж неговата изложба “P. S.”

За откриването артистът отговаря на въпросите на Нина Локмаджиева.

Изложбата ще бъде открита днес, 30 април, сряда, от 18:00 ч.

Маестро, защо нарекохте изложбата си “P. S.” - постскриптум?

Случи се така, че изложбата трябваше да бъде свързана с кръгла годишнина, но така се стекоха обстоятелствата, че тогава нямаше свободни зали, и тя премина към следващата година. От друга страна, с куратора Пламен Моневски сметнахме, че постскриптумът е нещо, което зрителите дописват чрез очите си, гледайки картините на който и да е художник. И тогава картината добива своята индивидуална стойност в съзнанието на този, който я гледа.

Ето защо картините нямат заглавия, така ли?

Точно така, да. Нямат заглавия, има само едно заглавие в изложбата.

Както се отбелязва на етикетите, първо е името на автора, след това годината на създаване на произведенията, след това идва размерът и техниката... Автора го знаем кой е. Годините са от 1985 до тази година - 2025, защото от този период, от тогава до сега, има картини в тази изложба. Заглавието е: “Зала 1,2,3,4,5,6”, а размерът е общият размер на всички работи. Мога да си го кажа условно, например, височината на най-голямата работа е около 180 см, а дължината на всички - около 16 000 см. И са изброени техниките, които има тук, в изложбата - живопис с маслени бои и акварел, рисунки, графичните техники – офорт, литография, суха игла, акватинта, преге.

Тази изложба е един голям поклон пред техниката. Нали така?

Това е първо един голям поклон към двама човека, които не искат да им се афишират имената. Защото всичките тези работи, които се виждат, имат общо с мен - това, че аз съм ги правил. А те са тяхна собственост.

Единият е Пламен Моневски, другият има по-малко работи в тази изложба. И това е техният избор през времето, когато са купували тези неща, или аз съм им подарявал няколко от тях. Та тази изложба е по-различна от ретроспекцията от по-миналата година във Варненската галерия. Защото тогава беше съзнателно търсена, от Румен Серафимов главно, една ретроспекция от ранни работи през годините, може би според него най-доброто или най-представителното. Докато тук скриптумът е от мен, постът е в тях.

Ако се вгледаме в техниките, в началото, може би преди 40 години, едно е било пристрастието Ви, после нататък, как се е развивало през годините отношението Ви към техниките.

Разликата в отношението ми отпреди 30, преди 40, преди 50 години е единствено в това, че от доста време не правя графика. Иначе, отношението към материала, с който подхождам, дали е рисунка, дали ще бъде масло или акварел, мисля, че няма някаква сериозна еволюция или, не дай боже, деволюция. Аз винаги съм смятал, че един художник трябва да владее колкото се може повече в буквалния смисъл от техниката, за да може тя най-лесно, най-добре да изразява това, което му е в главата. И това е разликата между късния Милко Божков и ранния от 80-те години, който от време на време се правеше на концептуалист. Имам няколко такива работи. Според мен, когато едното мине на преден план - идеята или техниката, и в двата случая това, което става, е нещо непълноценно. В единия случай има думи, понякога има много думи, а понякога дори логорея от думи, за да кажеш нещо, което можеш да го направиш в нашия случай в живописта или графиката, или в рисунката, с два щриха или с едно платно.

Обратният случай, когато техниката превземе съзнанието на този, който се е вманиачил в нея, тогава става една добре направена работа, в някой случай много добре, великолепно изпипана, и в нея обаче я няма...

грешката. Това е нещо като човешки изкуствен интелект. Толкова съвършено, като изкуствения интелект в нашата област, чак става смешно, дори понякога кичозно. Винаги съм се стремял да има някакъв баланс между това, което искам да направя, и това как искам да го направя. Да не прескочи боравенето с материала в посоката на една виртуозност, която понякога, дори в повечето случаи е сякаш нещо, което не е вътре в мен - то е много красиво, много майсторско и обикновено стига до там.

Това са работи от четири десетилетия, съзнавам, че е трудно да изберем няколко от различни периоди, но бихте ли споделили кои са по-специални за Вас?

За мен е почти невъзможно да ги отделя една от друга, но може би има няколко, да кажем три работи, които са по-странни за мен, защото са ме карали да се занимавам доста с тях. Първата е тази, с която започвам, от 1985-та година, "Елегия" по текст на един древноегипетски поет, с която съм се занимавал около пет години. Тогава имахме голям недостиг на хартия, тиражът беше малък - около 15 екземпляра. Дори и аз нямам екземпляр от тази работа. Това е едната работа, следващата серия е от

2002 година - съвместната работа по тристишията на Борис Христов “Думи и графити”. Срещата с човека Борис Христов! Ние се познавахме много отдавна, но бегло. Искам да кажа, че тогава се запознахме лично, защото кой не е чувал за него и кой не е чел. Който не е чел, само е загубил.

Работата по тези тристишия беше едно от първите неща, които започнах да правя, когато напуснах Варненската галерия и Варна и дойдох на село. С тях се занимавах може би почти година. Специално с графиките - почти година, след това имах една година, в която правих и десетина живописни варианта, от които в Галерията има четири-пет. И третата работа е една "Тайна вечеря", чиято история е свързана с моята баба и нейната къща.

Обичам да се ровя из кьошетата, често го правя, веднъж намерих една стара щампа от Преображенския манастир, от Атон. Беше "Тайната вечеря".

По тази щампа аз направих моята картина, като премахнах фигурите.

Оставих само масата и 12-те нимба на апостолите.

В тази “Тайна вечеря” имате и елемент на игра с публиката.

Има една игра и с думите на заглавието. Преди това на някаква изложба се бяхме видели с покойния вече отец Любомир Попов. Стана въпрос за "Тайната вечеря" на Леонардо и той тогава ми каза: “Нали се сещаш за жеста, който правим с ръката, посочвайки някого с пръст? Според някои тълкувания, когато Той казва “Един от вас ще ме предаде”, Той всъщност казва “Само един ли?" И моята идея беше, че тъй като ние не сме богоравни, ние, човеците, и слава богу, заглавието е "Един от нас ще...

". Всеки един от нас в своя живот, волю или неволю, е правил някакви предателства - дали към хора, дали към позиция, дали към нещо друго.

Тази тайна вечеря е за грешността на нас, хората.

Какви други знаци ще открием в тази изложба?

Всеки ще намери това, което може да види и което иска да види. То това е хубавото на изкуството, че не те задължава да харесваш нещо, да видиш нещо, да си купиш нещо, или пък да избереш нещо само заради гледане.

Моята работа е свършена през годините. Тук, във Варна, бях горе-долу един ден, когато аранжирахме самата изложба. Останалото вече е извън мен. То е птица, пусната на свобода. Където кацне, там.

В киното обичат да казват как един филм на голям маестро е обяснение в любов към един град, например, "Великата красота" на Сорентино е обяснение в любов към Рим. Не е ли тази Ваша изложба едно обяснение в любов към самия процес в изкуството - с включването в нея на отделните елементи от етапите на създаването на една графична творба?

Ами Вие го формулирате по друг начин, което е едно и също. Затова не искахме да има заглавие, защото смятам, че всеки един художник през цялото си време върши това - то е като да съставяш изречения и да ги изговаряш. Картините са отделните букви и отделните думи. През времето тези букви ги правиш на думи, думите ги съединяваш в изречения, докато най-накрая стане книгата. И това е произведението. Всички тези работи, които сме ги правили през годините, те в края на краищата съставят една картина. Това е картина, която те показва пред света, показва това, което ти виждаш, това което ти мислиш. Цялата тази работа затова трябва да се възприема като едно цяло.

Точно усещането за едно, за цялост от тази изложба е много силно, което е изключителна рядкост. Обикновено в края на интервюто питам художниците какво има на статива в ателието им. Но сега си мисля да Ви попитам: А след Аркадия накъде?

Тя не се губи Аркадията. Аз си живея в тази Аркадия. И слава богу.

Когато човек се чувства физически в кондиция и няма тежки мисли в главата си, които да го притесняват, тогава каквото трябва да стане, ще стане. Всъщност имам неща, които да правя през тази година като изложби.

Едната ще бъде много скоро. Другата ще бъде през есента във Варна.

Едната ще бъде много камерна изложба в Галерия 8 на Борис Стателов от 18 юни, заедно с моя съселянин вече от 10-12 години, отскоро по-постоянен, графика Петър Лазаров.

А Аркадия сякаш винаги е свързана със селото, където живеете сега.

Да, има такава работа. Не сте далеч от истината. Пътят за Аркадия минава през село Стефан Стамболово, родното село на майка ми, на 5 км от Ресен.

Ако има нещо важно, което трябва да кажем и съм пропуснала, за да бъде единно и интервюто, моля, споделете.

Всичко казахме. Как пишеше в Еклезиаст - има време за живеене... Има време за отговор. Има време за мълчание. За една много хубава притча скоро си говорихме с Петър - за Тибет. Имало някакъв много свещен връх.

На този свещен връх имало един камък, на който пишело нещо, което е най-важното за човешкия живот. И пътят до този връх бил труден - камъни, височина, снегове. И като отидеш горе, и като видиш този камък, на него има само тези думи: "Не прави нищо". В смисъл - не прави нищо, не насилвай нещата, каквото трябва, ще стане.

Милко Божков е роден 1953 в с. Ресен, Великотърновско. През 1972 завършва Художествената гимназия в София, а през 1978 – специалност „Живопис“ в НХА, София. Дълги години живее и твори във Варна, като е бил и част от художническата общност в ателиетата на някогашната фабрика “Вулкан”. Има над 80 самостоятелни изложби в България, Полша, Чехия, Русия, Австрия, Швейцария, Люксембург, Швеция, Холандия, Франция, Германия. Участва н повече от 150 групови изложби и биеналета на живописта и графиката в България, САЩ, Мексико, Венецуела, Бразилия, Япония, Дания, Норвегия, Швеция, Белгия, Холандия, Русия и др.

Негови произведения са собственост на Конгресната библиотека – Вашингтон, САЩ; Музей на изкуствата – Портланд, Орегон, САЩ; Национална библиотека – Париж, Франция; Галерия на префектура Канагава, Япония; Музей за съвременно изкуство – Шчечин, Полша; Музей Нелимаркка – Алаярви, Финландия; Национална художествена галерия – Прага, Чешка република; колекция Петер Лудвиг – Будапеща, Унгария; колекция Юго Вутен, Белгия; колекция Светлин Русев – София, Плевен; Национална художествена галерия – София, Градската художествена галерия – Варна и др.