Петър търсеше предизвикателствата. Беше лишен от чувството за страх. Затова понякога другите го приемаха за луд. Всъщност беше човек, който искаше да покорява върхове. И в планините, и в живота. Това казват най-близките приятели на Петър Унжиев, който загина на 18 юли в подножието на най-недостъпния хималайски връх К2 (8611 метра).

40-годишният алпинист издъхна в лагер 2 на 6800 метра надморска височина. Поне още два пъти той е бил на косъм от смъртта. Третият се оказа фатален. Медицинската диагноза е височинна болест. Става въпрос за мозъчен или белодробен оток, който се появява при недостатъчна аклиматизация на голяма височина.

Единственото спасение е слизане надолу и влизане в барокамера. Петър обаче е бързал към върха. Затова не е изчакал на базовия лагер и приятелите си от Казахстан Василий Пивцов и Максут Жумаев. Американецът Джордже Димареску е последният, който вижда жив българина в палатката му. Петър вече явно е зле. Пакистанският носач, който придружава Унжиев, слиза надолу, а той остава горе до смъртта си.

Този път късметът не е с Петър. Той боледува и в предишните си три експедиции на връх Манаслу, две през 2008 г., когато достига съответно до 7800 м и 8100 м, и една през 2009 г. В един момент височинната болест го поваля, но той успява да си бие инжекция и това го спасява.

Лекарите му откриват и язва, появяваща се на големите височини (виж изповедта долу). Но това ни най-малко не го е разколебавало да продължи да опитва.

Унжиев има подробен план за 3 години напред и без притеснения го споделя. Само по това се отличава от другите алпинисти, които са много суеверни и до последно не обявяват проектите си. А Унжиев има свръхамбициозни проекти. След К2 планира през октомври да опита за четвърти път на Манаслу. Иска да подобри световния рекорд за скоростно изкачване на три осемхилядника - Гашербрум I, Гашербрум II и Броуд Пик от 15 дни на 7-8. Вторият му изумителен проект е да изкатери безкислородно пет осемхилядника за една година. Като чу това на пресконференцията през юни, журналист безцеремонно попита Унжиев: "Вие луд ли сте?" На което алпинистът отговори: "Малко лудост в тая работа винаги помага."

Унжиев имаше наистина грандиозни проекти, защото разчиташе и на своите казахстански приятели Пивцов и Жумаев. Двамата казахи вече са били на 13 от 14-те осемхилядника на планетата и с К2 трябва да завършат така наречената Хималайска корона. Те трябваше да пристигнат в базовия лагер около 20 юли, но Петър не ги дочака. Той беше официален водач на 19-членната международна експедиция на К2, която ще продължи до края на юли.

Смъртта му е поредният неуспешен опит българин да покори К2. Мнозина смятаха, че е направо налудничаво Петър да щурмува най-трудния връх, след като няма покорен осемхилядник досега. Унжиев обаче не обръщаше внимание на скептиците. Може би защото искаше да живее, а не да живурка.

Какъв човек беше Петър Унжиев? На този въпрос отговаря самият той в интервю, което даде за вестник "Стандарт" близо два месеца преди гибелта си.

Последната изповед

Отивам, защото съм по-близо до смъртта

Роден съм в Ботевград преди 40 г. и съм тренирал лека атлетика. Завърших Химико-технологическия университет със специалност информационни технологии. Направих първата си фирма през 1991 г. и винаги съм бил на собствена сметка. Имам пет фирми. Едната се занимава със соларни панели, втората - с музикално продуцентство на поп и попфолк изпълнители, третата е музикална телевизия DSTV (б.а. започна да излъчва сигнал на 6 юни и влезе в публичното пространство като телевизията на ДесиСлава), четвъртата е за финансово-счетоводни услуги, а петата е за внос на стоки от Китай. Но не се афиширам, не искам да ставам известен като бизнесмен. Това не ми е животът. Истинският ми живот е алпинизмът. Бизнесът ми върви благодарение на много добро планиране. Например на 8 юни отивам за Атина, където имам среща със собственика на телевизия МAD, на 9 юни се връщам и правя тренировки. Раздавам задачките на хората си за месец напред. Моята работа е да ги организирам. Намерил съм подходящите хора, които са доказали, че мога да им имам доверие. Аз съм само коректив на екипа. Пак повтарям, моят живот е планината. Бизнесът е второстепенно нещо. Напълно възможно е да бъда от март до май в Непал, юли-август в Пакистан, септември-ноември пак в Непал и ако се прибера през декември, да пожелая на хората си Весела Коледа и Честита Нова година. Доволен съм и от бизнеса си. Лично на мен ми се иска да имам по-малко работа, но тя става все повече и повече. Някак си работата ме търси.

Оставил съм черешката на тортата

Състезател съм на алпийски клуб "Планинец". Извън алпинизма се занимавам със свръхдълги маратони - по стотина километра като Обиколката на Витоша, която съм печелил два пъти. На 26 юли ще участвам за трети път, а на 28 юли хващам самолета за Исламабад (Пакистан) и започва експедицията ми на К-2. (б.а. Петър Унжиев спечели 100-километровата обиколка на Витоша и подобри времето си от 11,53 часа на 09,39 часа.) Натрупах немалък опит в планината. Започнах през 2007 г. в Алпите - с Монблан и върховете около него. През 2008-ма освен изкачването на Мера Пик (6554 м) в района на Еверест имах две експедиции на Манаслу. При едната стигнахме до 7800 м, а при другата до 8100 м. 2009-а имах само една експедиция на Манаслу. Тази есен пак ще съм там, задължително. Манаслу изглежда лесен на пръв поглед, но не е така. Имам някаква неразривна връзка с него. Както един мъж не може да обясни защо една жена го привлича, така съм аз с Манаслу. Трябва да го поухажвам по-продължително, но далеч по-приятно е след това. Затова съм си го оставил като черешката на тортата за тази година. Стига да съм жив и здрав. Първо ще опитам на К-2. Много е хард този връх и точно затова ми е интересен. През октомври ще се пробвам пак на Манаслу. Прибирам се, почивам два месеца и тръгвам за зимно изкачване на Еверест, каквото не е правено от 15 години. Не бих отишъл на Еверест през есента. Това е все едно да ме накараш да отида събота и неделя на Витоша. Когато хукнат бабите към Черни връх, не стъпвам на Витоша. Живея в комплекс "Манастира" до кабинковия лифт. Сутрин излизам от вратата и хващам гората. Но в събота и неделя Витоша за мен е табу. Тогава аз се разхождам по булевард "Витошка".

Шерпите ме мислят за луд

По принцип шерпите не ме обичат, защото много ги юркам по време на експедиции. А тях ги мързи или се огъват физически. Не са толкова добри, колкото им се носи славата. Не можело да минат, бил дълбок снегът. Направих тогава пъртина от лагер-1 до лагер-2 на Манаслу, върнах се, взех си раницата и отново тръгнах нагоре. Показах им, че може и започнаха да ме уважават. Преди това ги предизвиках да бягаме 20 км по трека към базов лагер, а те ме обявиха за луд.

Кислородни бутилки никога не използвам на експедиции, даже и не нося. Който изкара, добре, който не изкара, ще му е все едно. Много е важно обаче да съм здрав. Натоварването е голямо и организмът поддава някой път.

Язвата

Оказа се, че имам малка язва, която в ниското не се проявява. Но как мръдна над 6500 м, става лошо. Кървенето е съвсем леко и не го усещам. Но когато кръвта попадне в дебелото черво, става страшно. Отпадам, обезводнявам се и трябва да катеря гладен, жаден и в идиотско състояние. Язвата се причинява от бактерия, на която си инкубатор и не знаеш, че я носиш. Среща се при 30% от европейците. Хубавото е, че се оправя с антибиотици. Добре че го разбрах.

Важното е да се пише за България

Бъдещето на алпинизма като такъв не е в националните експедиции, а в едни по-компактни, съставени дори на комерсиална основа, с по-стегнат състав и бюджет. Доказа го практиката. Разбира се, държавата не трябва да абдикира от ангажименти. Защото горе ние не развяваме собствените си снимки, а националния флаг. Много често не се касае за пари, а за морална подкрепа. След комунистическата епоха българският алпинизъм е в упадък. Не съм съгласен с оправданията, че алпинизмът е скъпо занимание. Ако нещата се организират умно, може да се събере много приличен бюджет. Цялата експедиция до К-2 без оборудването ми излезе 15 - 16 хиляди лева. Може да се сведе и до 12 хиляди. Не е толкова скъпо, а носи престиж и за теб, и за страната. Самото ходене на К-2 е постижение в очите на международната общност. Единствено за К-2 се броят опитите за изкачване. На моите приятели казахстанци това ще е четвъртият опит. Те знаят за какво става дума. Заради тях и аз отивам на тази експедиция. Ако бях сам, щях да тръгна с далеч по-скромни амбиции. Но сега зная те какво могат, аз също. Сега съм в повече от прилична форма. Честно казано, никога не съм бил в по-добра. Дори да не изкача К-2, важно е самото присъствие там. Това се гледа. Ние сме една гилдия, която се познава добре. За да поддържаме някакво ниво на хималаизма, трябва да имаме българско присъствие там. Нашата държава е малка и има нужда от позитивен пиар пред света, за да ни забележат въобще на картата. Нека си признаем, че катеренето на Гранд Жорас в Алпите не носи същия престиж. Там ще отидеш за 2 дни и ще се натовариш като звер. Но ще слезеш в хижата, ще спиш спокойно, няма да те боли глава, защото си на ниското. А в Хималаите и Каракорум трябва да си готов да мръзнеш като куче месец-два, да ти е кофти. И да си кажем честно, за скално катерене където и да било по света, няма да напише нито една световна медия. Хималаизмът е друго нещо. Важното е да се пише за България. Практиката е показала, че когато има постижение, то дърпа след себе си други постижения. Всичко, което правя, е за да провокирам нещо у българите и те да се раздвижат.

Ако природата реши, ще те смачка

Иска ми се да създам компания за производство на документални филми от типа, който прави "Нешънъл Джиографик" и "Дискавъри Ченъл". Сега например ще заснемем два филма - единия за самото изкачване на К-2, а втория за Пакистан, като ние ще сме зад кадър и ще оставим да говорят пакистанците. Имаме уговорка да ни съдействат едни от най-известните пакистански алпинисти Ашраф Амани и Езар Карим, качили К-2. Заснемането на филм за К-2 е само по себе си стойностно, защото е изключително трудно. Една от целите ми в алпинизма е да правя съдържателни документални филми, които да се базират не толкова на екшъна, колкото на алпинизма в чисто човешки аспект, като психология. Ние тръгваме в планината със самочувствието, че сме върхът на еволюционната пирамида и че покоряваме света. Но когато стигнем горе, разбираме, че нищо не покоряваме. Ние стигаме там, защото природата ни допуска. Няма такъв човек, дори робот да е, който може да се качи въпреки природата. Ако тя реши, че ще ви смачка, независимо каква ви е подготовката, независимо колко сте железни.

В планината обаче разбираш, че имаш страшно много ненужни неща в живота си и към страшно много ненужни неща се стремиш. Досега не съм срещал алпинист, който да ми отговори логично защо го тегли към високата планина. Няма никаква логика и разумен мотив да бъдеш там. Все едно е да питаш наркоман защо се е напушил. Аз отивам в планината, защото там съм по-близо до смъртта. Единственото нещо, което ни кара да живеем активно, е това, че сме смъртни. Ако бяхме безсмъртни или живеехме по 1000 години, първите 100 години щяхме да изкараме в лежерно темпо. Самият факт, че имаме някакъв краен срок, ни кара да бързаме, да живеем по-интензивно. Горе го осъзнаваме много по-ясно, докато в ниското го забравяме подсъзнателно.