Неочаквано получаваш в наследство етаж от стара кооперация. Радваш се безкрайно. Но щом отмине първоначалната еуфория, идва часът на истината. Как да се справиш с това пространство, пълно с овехтели предмети със своя история? Стаите са претъпкани със стари мебели, трупани с десетилетия, избледнели килими, вестници и списания с пожълтели страници, кутии със снимки и прашен порцелан. От всеки ъгъл надничат спомени от живота ти, но все пак се чудиш дали наистина твой роднина е живял тук, или руският помешчик Плюшкин?

Плюшкинизацията изниква като понятие, след като страстта за събиране на безполезни вещи и захвърлени боклуци на героя на Гогол става пословична. Събирането е заради самото събиране, а не за да се използват вещите. Голяма част от събраните неща обаче носят спомен за събитие или случка от живота ни. А когато към грамадата предмети е добавен сантимент, да се разделиш с тях става много по-трудно. Често прескачаме границата, без да усетим и затъваме в спомени, които поглъщат настоящето ни. Трудно ли е миналото да бъде хармонично обвързано с настоящето и любовта към спомена да не се превръща в нездрава мания?

Споменът е в съзнанието ни, не на рафта. Снимката или бижуто, което той ни е подарил, може да избледнее или да се счупи. Спомените, складирани в съзнанието обаче, живеят вечно - няма нужда да бършем прах от тях или да ги подреждаме ежедневно. Безспорно е, че без вещите и някои спомени изчезват. Златната среда е в това да събираме, но в разумни количества.

Да - за всеки билет за кино, камък от екзотично място или кутийка от презервативи, които отбелязват важно събитие във връзката ви. Може да ги съберете в буркан и да направите „туршия от спомени”. След време, докато ги разглеждате, ще си спомните много забравени случки, а приливът на позитивни чувства ще залее и най-малкото островче на лошо настроение.

Да - на ретро снимките. В буржоазна България стените на гостната са били отредени на фамилната история в маслени портрети или фотографии в красиви рамки. Да сложиш на стената портрет на своя прадядо, облечен в униформа на царски офицер, означава да удостовериш произхода си, който е безусловно ценен. Портретът на прародителя, закачен до нашия собствен, е нещо като етикет за качество на фамилния зачатък, така както паяжините, с които е обвита една бутилка вино, са доказателство за годините, в които е отлежавало. Старите снимки, висящи на стената, ни показват по увлекателен начин разкоша на миналото. А и винтидж стилът днес е изключително популярен.

Да - на ценните книги, които могат да се четат многократно.

Да - на бижутата, иконите и картините, които се предават от поколение на поколение.

Да - на антиките с материална стойност.

Не - на миналогодишните квитанции и сметките за консумативи; колекции от салфетки и лексикони от ученическите години. Натрупването на хартия е добра предпоставка за появата на хлебарки. А изтребването на тези неприятни „домашни любимци” е почти невъзможно. По-важно е да пазите касовата бележка за платена сметка, отколкото самата сметка.

Не – на мебелите и дрехите, останали в дома ви от някого. Бързам да уточня, че тук има много изключения. Но ако сте младо семейство, което ремонтира и обзавежда новия си дом, по-добре спестете пари за ново легло, вместо да ползвате останалото от баба и дядо. Новото начало трябва да е наистина ново. Заряда, които предметите и дрехите носят от бившите си притежатели, може да наруши вашия собствен енергиен баланс.

Не - на счупените уреди, дори да са подарък за спомен от сватбата.

Не - на дребните нещица, прибрани на принципа „все някога може да потрябват”.

Сканираните, записани и добре архивирани материали пестят място и се откриват по-лесно. Купищата документи или рисунките на детето от градината могат да се съхранят в мемори карта по-малка от кибритена кутия. Изхвърляй, раздавай, дарявай, с тези три стъпки ще освободиш достатъчно място в дома и сърцето си, за да дишаш спокойно. Това са само физически действия, спомените сам по себе си никога и никой не би могъл да изхвърли или подари вместо теб.