Световният ден на книгата и авторското право, 23 април, ще бъде отбелязан в Регионалната библиотека “Пенчо Славейков” във Варна с премиера на нашумялата книга „Картини от три Българии” на известния журналист Петко Бочаров, редактор Виктор Самуилов, художник Христо Градечлиев, издателска къща „Жанет 45”, 2010. Събитието ще се състои от 18.00 ч. в пленарната зала на община Варна. След представянето на книгата от Виолета Тончева, Петко Бочаров ще разговаря със своята публика така, както го правеше в продължение на години от телевизионния екран, в програмите на Радио Свободна Европа и Дойче Веле, в БТА и други медии.

Да живееш българското в три картини

В мемоарната си книга "Картини от три Българии" (изразителна метафора за историческите превратности) Петко Бочаров, роден на 19 февруари 1919 г., връстник на Ньойския договор, разказва последните три крайно различни политически режима у нас през автобиографичното. В Царска България завършва Американския колеж и право в Софийския университет, участва във Втората световна война; в следващата България попада в затвора и го лишават от права за 3 години, преди да спечели конкурса за преводач с английски език в новоизграждащата се БТА и да се посвети на журналистиката; в третата България се превръща в знаковата медийна личност, която всички познават. Пресъздадената история обаче не е само лична. Тя се вписва в общата българска история както заради участието на автора в преломни за страната времена, така и заради категорично заявената му журналистическа позиция към тях. В двойното си качество на очевидец и коментатор, Петко Бочаров свидетелства за епохалните промени, запълващи дългия му и интересен живот, в който всеки рожден ден от 91-я, както сам обяви през тази година, ще празнува като юбилеен.

Навсякъде в книгата, дори при описанието на най-тежкия житейски удар, Петко Бочаров надмогва сантимента и „опустошителния гняв срещу съдбата и мен самия”, за да се дистанцира от конкретиката и да се съсредоточи върху фактите, като анализира причините, предвижда последствията и търси общото българско в превратната историческа съдба. Понякога повествованието съвсем напуска сферата на личното, за да експонира обществено-политическото в коментари на различни теми: България във Втората световна война, политиката спрямо Македония, съдбоносните дати 9 септември 1944 и 10 ноември 1989, връзката Роберт Максуел и Тодор Живков, Боянските ливади, ролята на Андрей Луканов, образованието, Националният празник, ВНС и Конституцията, Досиетата, Похищенията, МПС, Новият световен ред. Такива са и заглавията – лапидарни и фактологични. В коментарните страници е целият Петко Бочаров – ясно разпознаваем със своя аналитичен и полемичен журналистически стил, боравещ със стройно изградена система от конкретни аргументи и логични изводи. Нерядко хаплив и остър, винаги критичен, но никога заядлив. Можеш да го харесваш или да не го харесваш, но не можеш да не му обърнеш внимание. Дори и контрагентът, комуто Петко Бочаровият ход на разсъждения не би допаднал (да не уточняваме възрастта или партийната му принадлежност), няма как да не изпита респект към автор, който очевидно сериозно се е готвил за срещата с публиката, който уважава, а не флиртува с публиката и от когото зрителят, слушателят или читателят има какво да научи, най-малкото как да си изгради собствено мнение.

И доколкото собственото мнение е въпрос на избор, то прочутата фраза „Да, ама не!”, с която се идентифицира стилът на Петко Бочаров, експлицира дилемата на избора по възможно най-синтезирания начин. Произнесена за пръв път на 23 февруари 1992 г. в предаването „ТВ око“, използвана в „Неделен коментар” и „Всяка неделя”, до ден днешем, крилатата мисъл, отдавна слязла - заедно с автора си, от телевизионния екран, го следва, където и да иде в страната. „Ей, здрасти „Да, ама не!”, му подвиква веднъж някакъв мъж на пазара и това идентифициране на автора със собствената му крилата фраза само показва колко голяма може да бъде силата на думите. В популярността на „Да, ама не!” закономерно разчитаме и традиционни мисловни нагласи, заложени в пословици от рода на: Един гледа сватба, а друг — брадва, Един пие, ала друг плаща, Вълкът козината си мени, но нрава – никога, Бог търпи, ама не спи. Противопоставителните съюзи а, ала, но, ама онагледяват разликата между видимото и реалното и тази опозиция в „Да, ама не!” е изведена от всякаква конкретика, за да сблъска в най-чистия им вид, едносрично и квинтесенциално, потвърждението и отрицанието. В тази среща между двете гледни точки pro et contra (за и против), между тезата и антитезата, застъпника и опонента, защитника и обвинителя, доводите служат на онзи извечен спор в търсене на истината, който от древността до днес занимава човечеството в различни области на познанието – от реторика, ораторско изкуство, философия, юрисдикция, литература до всички съвременни производни на тях, включително журналистиката.

В какъвто и нашенски контекст да внесем фразата, тя се оказва сполучлив интерпретационен ключ за разгадаване на сложните мисловни конструкции, които строи будното, гъвкаво, прагматично и a posteriori недоверчиво българско самосъзнание. Което знае и две, и двеста. Вероятно защото е обръгнало на какви ли не реални и ментални привидности, изобилстващи в нашенския географски и исторически ареал. Кимането с глава по обратен на общоприетия начин е едно от ярките доказателствата за различното устройство на българската логика (заедно с неравноделния такт в музиката и двойното отрицание в езика). Невербалният език всъщност винаги превежда съвсем точно вербалния, така че нищо чудно, когато словесното послание се колебае между „да” и „не”, да се получава и особеното кимане с глава... Но защо пък основанията за появата на този невербален език да са само български? Нима само в България се случва нещата да изглеждат не такива, каквито са? И защо ли не вземем да осъзнаем различието си не като комплекс за малоценност (доста разпространена интерпретация), а като един от знаците на нашата идентичност, която не е склонна да приема на доверие казаното и търси доказателства за него в по-дълбинни пластове... Със или без чувство за хумор погледнат, именно този национален културен белег актуализира в своята крилата фраза Петко Бочаров. Справка потърсете в двата сборника „ Да, ама не! Октомври 1994 - юни 1996” и „Петко Бочаров на 90? Не, ама да! Юбилеен сборник коментари 1988 – 2009”.

„Картини от три Българии” е една автентична книга, която няма нищо общо с постмодерното травматично писане. Чужда на всякаква трагика и болезненост, далеч от маниерността, суетата и конформизма, тя търси рационалното и общовалидното. Искрена докрай, тя не си спестява и неудобствата от известни взаимоотношения с ДС, не се оплаква, а оцелявa и отстоява, независимо от ситуацията, едни и същи етични категории. Не изменя на вътрешното си чувство за свобода, придобито в ранни години. И в крайна сметка не позволява на героя да бъде употребен от конюнктурата на нито една от трите Българии. Това завидно постижение определя стойността на книгата – един увлекателен автобиографичен разказ, написан по законите на обективната журналистика, взела на въоръжение постулатите си от древногръцката „Реторика”. Още Аристотел, знаем, съветва оратора как да използва фактите така, че публиката сама да стигне до изводите: „Казах, чухте, знаете, съдете!“ Изводите, разбира се, зависят от умението на автора да убеждава и на това дори самият Петко Бочаров няма как да каже „Да, ама не!”