Дарителството у нас има далечни традиции, чиито корени трябва да се дирят още в годините на утвърждаването на българската държава. Като всяко обществено явление и то се обуславя от историческите обстоятелства на своето време, но като явление то е уникално, с универсални черти и същност.

Княз Борис І, а след него и останалите български владетели поставят основите на ктиторството, добре осъзнавайки значението му за държавата и за поверения им от Бога народ.

Благодарение на тази форма на дарителство през първите десетилетия след приемането на християнството и особено след идването на Кирило-Методиевите ученици в България, строителството на култови християнски сгради придобива масов характер.

Сам Княз Борис І, с присъщата си твърдост, последователност и убеденост в правотата на своето дело се проявява като най-щедър дарител-ктитор на църкви и манастири из страната. Традициите на това явление придобиват нови форми и измерения, развивайки се и във времето и на Второто българско царство.

Чувствителен принос за запазването и има предимно българската аристокрация, но съществуват примери, най-вече епиграфски паметници, доказващи включването на представители и от по-нисши социални слоеве и от средата на монашеството.