Учителите са функция на Системата, но те не са безлична функция. Как да опази образа си учителят, да бъде вдъхновяващ, лидер, когато всички погледи са вперени неодобрително и осъдително в него. За какво е виновен точно той?
“Не е виновен учителят, виновна е Системата и всички ние, които негласно и пасивно я поддържаме. ”
Виновни сме, че предучилищната и началната педагогика са специалности с най-нисък бал за прием, а там са първите и най-важни учители.
Виновни сме, че учителите са заложници на постоянно сменящи се наредби и закони, които ги превръщат в бюрократи, вместо във вдъхновители и водачи, в творчески личности със собствен принос.
Виновни сме, че не вярваме, че просветата и грамотността, книгите и знанието за ценни за децата ни.
Виновни сме, че сме безразлични - не към оценки, о, там взимаме отношение, а към живота на детето си в училището, че не изслушваме и не говорим с тях.
Виновни сме, че не се доверяваме на учителите, когато с тревога си споделят, че детето ни има проблем, а ги приемаме като заплаха за егото си.
Виновни сме, че не изискваме Системата да се промени, само коментираме в социалните мрежи недъзите й и споделяме чуждия опит, вместо да създаваме свой.
Виновни сме, че говорим вкъщи за учителите с пренебрежение, че омаловажаваме приноса им за успехите на нашите деца.
“Но колко виновни сме и ние, които не вярваме вече в нищо...”
Когато пращаме децата си на изпит, а някъде горе едни учени глави не могат да се разберат кое е правилно.
Когато виждаме как корупцията и системата на малките услуги подкопава навсякъде принципите и ценностите.
Когато виждаме изнемогващи учители, но не говорим с тях и не ги подкрепяме, защото ние самите нямаме сили.
Когато сме свидетели и живеем в свят на подменящи се ценности, в които грамотността, просветата, културата са последни грижи.
Как не разбираме, че училището е триъгълник, в който децата се лутат между страните - вкъщи, учители, Система. И там, където се срещаме, е остро и напрегнато, но и вътре не е много комфортно. А ние сме основата на този триъгълник и от нас зависят и образа на учителя, и самата Система.
И как, когато всичко е толкова компроментирано, да изискваш от децата да са спокойни, уважителни, грамотни. Да имат ценности, да постигат или...просто да слушат в час. А те са арогантни, агресивни, самонадеяни. Нали, такива са, да!
Нека не виним учителите, нека не виним децата. Сами със себе си те имат чудесен контакт. Променят се, нагаждат се поколенчески, търсят се. Защото имат нужда един от друг. Но нека търсим отговорност от Системата, нека я променяме. Не учителите са виновни, а политици, инспекторати, парламентарни комисии. Тези, които не са стъпвали в час на едно обикновено селско училище, които не знаят колко стотинки е безплатната закуска и с какви пособия са оборудвани кабинетите. Които не знаят как капе таванът зимата и колко е трудно да спазваш нормите за оценяване, когато едва имаш присъствие в час.
“Грамотност, любов към книгите, науката, успехи и победи - всичко е на мускули, резултат от ежедневна борба с всичко и всеки. Нека не виним учителите, а поемем отговорност за себе си като тези, на които Системата е стъпила.”
24 май е празник на грамотността, писмеността, знанието. Но този празник е жив, когато за нас тези понятия са изпълнени със смисъл. Когато има обществена воля те да бъдат ценности. Защото утре празникът ще мине, а проблемите ще останат. И така ще е, докато Системата не приеме човешко лице, близо до проблемите на учителите - нейното същинско лице. Лицето, което влиза в час при нашите деца, с което се виждаме на родителските срещи. В онзи триъгълник са заключени всичките ни проблеми. Но докато ние се проваляме, децата някак завършват и оцеляват нататък, а някои дори стават учители.