В понеделник списание "Нейчър клаймът чейндж" публикува изследване, според което въздействието на глобалното затопляне върху големите градове в света ще бъде далеч по-опустошително, отколкото се е смятало преди. В някои от тях до края на века температурите може да се повишат със средно 14,4 градуса, което ще предизвика спад в брутния вътрешен продукт от 10,9 процента, тъй като хората ще работят по-малко, качеството на въздуха и водата ще спадне и ще е нужна повече енергия за охлаждане на сградите.

Президентът Тръмп направи голяма крачка към превръщането на тази антиутопия в реалност.

С оповестяването на решението си да оттегли САЩ от Парижкото споразумение за климата той нанесе удар по действията за забавяне на климатичните промени - и не само това. Присъединявайки се към групата на Сирия и Никарагуа, които са единствените неучастващи страни в най-значимото дипломатическо усилие на века, той нанесе и удар по водещата роля на САЩ, която през последните седем десетилетия допринасяше за поощряване на мира и благоденствието при управлението на президенти както от Републиканската, така и от Демократическата партия.

Под тяхно ръководство Вашингтон действаше със себеотрицание и с просветено себелюбие. Отличителните черти на решението на Тръмп са саморазрушително себелюбие, несигурност и недалновидност.

За икономическото процъфтяване на САЩ след Втората световна война допринесоха различни фактори, но най-същественият от тях бе енергичният интернационализъм. Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ), което задължава подписалите го страни да се събират редовно и да обсъждат как да се подобри средата в световната търговия, беше една от институциите под егидата на САЩ, постигнали грандиозен успех, допринасяйки за постепенното премахване на пречките за стопанския обмен и иновациите.

Парижкото споразумение обещаваше да бъде ГАТТ на 21 век, предоставяйки рамка, която да събира отделните страни редовно и по силата на която от всяка държава се очаква да оповести какво повече би могла да свърши за постигането на една съществена глобална цел, която нито една държава не би могла да постигне сама - не по-свободна търговия, а в дадения случай пресичане на най-вредното въздействие на измененията в климата. Америка беше оставила отпечатъка си върху този документ. Той беше по-справедлив и по-гъвкав от предишните опити за глобално споразумение по въпросите на климата. В него бе отразено и безпокойството на САЩ от това да не би ограниченията върху вредните емисии да бъдат налагани на страните.

С този документ бе свързана най-голямата надежда на света да се направи така, че големите развиващи се страни като Китай и Индия също да дадат своя дял, с което бяха премахнати опасенията на Републиканската партия, че тези държави ще откажат да направят жертви заедно със САЩ. В споразумението приносът на Вашингтон и другите страни не е точно фиксиран. По-скоро този договор създаде очаквания в международен план всяка страна да поеме някакви доброволни задължения, чието спазване да се контролира чрез дипломатически натиск. Всички доводи на Тръмп в полза на оттеглянето, с други думи, са лишени от основание. Той можеше да пренагоди или дори да намали американския ангажимент, без да премахва рамката.

Вчера президентът заяви, че САЩ може отново да се присъединят към Парижкото споразумение след известен период на предоговаряне на условията. Но имайки предвид степента, до която останалите страни вече са приели американските искания, изгледите за изцяло нов договор са нереални. И така какъв точно е осезаемият положителен ефект, който това нерационално решение носи на американците? Никакъв. Абсолютно никакъв.