Световноизвестната пианистка Мария Мартинова за тангото като амалгама от различни култури и изкуства, несъгласието с йерархията на жанровете и призмата на класическата музика, за Дебюси, Пиацола и вълнението да се завърне в родния град с „Париж – Буенос Айрес, една любовна история”, концерт-спектакъл на 20 май, 19.00, ФКЦ, с участието на френския цигулар Сирил Гарак и актьора Юлиан Вергов

- Здравей, Мария. Къде по света те намирам?

- В този момент – в Брюксел, след турне и в очакване на следващия рунд “лудост”, който ще започне много скоро.

- Очакваме с нетърпение твоето артистично завръщане. Във Варна, откъдето си тръгнала на твоето голямо пътешествие в света на музиката. То те отвежда в НМА в София, после в Julliard School в Ню Йорк, Кралската музикална академия в Лондон и оттам до големите концертни подиуми. Кои истини за музиката, научени в тези престижни учебни заведения, продължават да моделират твоето мислене и сега?

- Истините, които ме ръководят и които съм научила в някои от тези учебни заведения (не във всички от тях) са валидни не само за музиката, но и за изкуството като цяло. Поне това е моето мнение. Безкомпромисното правене на изкуство, без да ограничаваме това, което даваме от себе си и без да се стараем да “любезничим” с общоприетите вкусове и разбирания. Въпреки, че тази последна част е свързана с моя характер, не е нещо, на което едно учебно заведение учи, напротив. Другото, което ми стана ясно и то точно в Джулиард, е всичко това, което не ми харесва и в което не вярвам, що се отнася до правенето на музика, т.е. избистрих артистичното си кредо.

- Специализацията в Ротердамската консерватория, единствената с департамент по танго, изиграва решаваща роля в твоя артистичен път на пианист, утвърдил се в традицията на класическа музика. Прегръщаш тангото и оставайки вярна на перфекционизма си, го издигаш на нивото на високата музика. Тази метаморфоза между танго и класическа музика предполага едно ново, различно взаимодействие между аранжимент, музициране, стилизация. Как се случва?

- Тангото е един много специфичен стил, с неговите особености и с много ясни характеристики, що се отнася до стиловото му изпълнение. Това, което имам предвид, е че “техниките” трябва да се познават, няма начин. Това, за мен беше обсебващо интересно, защото подходът към инструмента се променя, към звука, към ритмическата дисциплина. Първоначално имаше едно тотално “потопяване” в този “език”, където стилистиката надделяваше. След определен период усетих свободата да мога да изразя себе си чрез тази стилистика и връзката ми с нея стана част от мен, стана естествен рефлекс. Аз бях развила инстинкт към тази музика, преди да започнах да я свиря, защото познавах голяма част от репертоара чисто като слушател, а и танцувам танго. Метаморфозата между класическата музика и тангото не беше никак трудна, поне не за мен. Класическата музика е важен елемент от изразните средства на тангото наред с елементи от джаза, от популярната музика, от фолклора. И обратното - популярната музика е в основата на класическата музика. За мен няма разлика между това дали е класическа музика или танго, защото и чрез двата жанра аз търся едно и също нещо – възможността да разкажа “моята история” на публиката, да споделя с нея това, което ме вълнува.



- Завладяваща и обсебваща, любовта към тангото присъства и в твоя компактдиск „Париж – Буенос Айрес, една любовна история”. Откъде дойде концепцията и защо от голямата европейска танго сцена, в която ти си една от емблематичните фигури, избра точно френския цигулар Сирил Гарак?

В основата на този албум е желанието да изразим несъгласието си с идеята, че има йерархия между жанровете, че класическата музика е “сериозна”, а другите жанрове не са. Дваматa със Сирил не вярвамe в “академичния” подход към музиката, към идеята, че “това трябва да се изсвири така”, или по-скоро, че “това не може да се изсвири така”. Оттам нататък ръководещите паралели в тази програма са много. Дебюси и неговата любов към поезията. Поезията, прозата, словото, които са в основата на тангото като култура. Музиката и поезията като сестри-изкуства, които са си взаимодействали. Париж, който е бил втори дом на много танго музиканти. Париж, където Пиацола взема решението да се посвети на тангото като композитор. Тангото като музика на имигранта, една богата амалгама от различни култури. Дебюси, който е дълбоко вдъхновен от “музиките” на различни култури и - между другото, считан за “баща” на джаза. Танго музиката, която твърде често, и погрешно, е асоциирана изцяло с танцовата музика. Ето защо искаме да покажем тангото чрез призмата на “класическия” аранжимент, тангото като концертна музика, което е една фундаментално важна част от танго репертоара. Това ще е едно откритие за голяма част от публиката. И най-вече, нашето желание да представим музика, която обожаваме по начин, който е достоверен за нея и за това, което сме ние като музиканти.

Що се отнася до избора ми на “съучастник”, той беше много лесен. Сирил е единствения цигулар в Европа, който свири танго на това ниво. Неоспорим факт. Освен това, ние споделяме едни и същи разбирания за музиката като цяло.



- Освен всичко останало, впечатлява и художествената фотография, която визуално експонира целия художествен продукт по един много експресивен начин.

Да, много точно го казваш – художествен продукт. Желанието ми беше всеки елемент от този проект да бъде подчинен на една естетика. Исках в момента, в който някой види диска, да влезе в историята, преди дори да е чул музиката. Исках всеки образ да разказва за нея. Ние работихме с изключителен фотограф, който подходи към този проект с огромен ентусиазъм и желание. Първоначално той пожела да чуе албума, искаше да усети атмосферата, динамиката на тази програма. Аз имах много ясна визуална идея за това как исках главния образ да изглежда и това беше изходната точка. Много си паснахме и решихме да работим отново заедно върху визията на следващия ни албум.



- Как актьорът Юлиан Вергов се присъедини към „Париж, една любовна история” и чий литературен вкус стои зад подбора на стиховете от Аполинер, Бодлер, Верлен, Борхес, които той ще представи на концерта?



- Юлиан се съгласи да участва, защото този проект силно го заинтригува. Аз избрах поемите и то много внимателно, подчинявайки избора им на темата на тази програма, на атмосферата й. Някои от поемите са директно свързани с дадени произведения от програмата, други са подбрани асоциативно. Аз, също така, написах и сценария.

- На 20 май във ФКЦ ще чуем пиесите от компактдиска или ще има други изненади?

- Не, изненади няма да има що се отнася до музикалната част от програмата. По-скоро изненадата ще е в това, как тези пиеси ще са представени.

- Какво искаш да кажеш на своите съграждани с „Париж – Буенос Айрес, една любовна история”? Каква е твоята емоция? И очакваш ли една по-различна реакция в сравнение с начина, по който се приемат концерта и компактдиска в други градове и страни?

Не мога да кажа, че посланието на „Париж-Буенос Айрес, една любовна история” е конкретно отправено към моите съграждани по простата причина , че то е универсално. Тази програма е един разговор за любовта и смъртта, за светлината и тъмнината в човешката душа. Мисля, че това са теми, които вълнуват всички, независимо от географското им положение. Но мога да кажа, че силно се вълнувам. Завръщам се на варненска сцена след 5-годишно отсъствие от нея и искрено се надявам, че това, което ще “разкажем” на публиката, ще я докосне.