„Живеем в пустош…Като дойде време да си ходим, няма да има даже кой да ни намери!”, казват с горчивина старците. Според статистиката на областната дирекция на МВР в Монтана в селата и градовете на региона има 5520 самотни мъже и жени. Повечето от тях са болни и възрастни. Трудно се снабдяват с хляб, а зимно време едва успяват да излязат на двора за наръч дърва. Точно през скованите от мраз и сняг месеци най-много баби и дядовци се преселват на оня свят. Понякога роднините и съселяните им разбират, че вече ги няма дни и седмици по-късно. Нерядко полицията открива в ледените домове мумифицирани до неузнаваемост или разкъсани от животни трупове. Затова, докато още са на крака и имат по нещо в дворовете и градинките си, пенсионерите си спретват помени с угощение с останалите в селцето. Макар и приживе, панихидата ще им осигури човешко изпращане и по-нормален път към другия свят, ако го има, вярват те.
За траурния ритуал старците обикновено избират християнски или личен празник – най-често Задушница или рождения си ден, обяснява поп Георги. Както си му е редът, кандидатите за отвъдното колят овца или кокошка, според възможностите си, правят курбан чорба, месят хлябове, редят трапеза с няколко вида манджи и шишета с ракия и вино…Някои дори подреждат край масите дрехите и вещите, с които трябва да ги изпратят към оня свят. Всичко си върви като на истински помен. Само дето няма покойник.
На такива панихиди свещеникът прекажда масата, дава причастие с хляб и вино и чете молитва, но не за гроб и не споменава име, разказва отец Георги. Първата панихида на живо на свещеника от Лом го хвърлила в шок, спомня си той. Преди години негов приятел – поп във видинско село, го помолил да го замести при опяването на две сестри близначки. Когато отишъл в посочения дом обаче, свещеникът заварил само един ковчег и жена, навела глава над него. Както повелява канонът, попът запалил свещ, сложил я в ръцете на „покойницата” и чак тогава видял, че е жива.
„Имаме много стари и самотни хора в селото. Голяма грижа са ми, защото трудно се справят с живота и са на крачка от отвъдното, а няма кой да ги крепи. Децата им обикновено са в по-големите градове или в чужбина и рядко идват да ги видят. Обикновено ги погребваме за сметка на общината”, разказва кметът на монтанското село Славотин Личко Цолов.
Пенсионерите споделят, че в тъжните помени, разигравани приживе, често има и веселба. Отначало обстановката е малко официална и скована, даже повече отколкото след истинските погребания. Все пак присъствието на „виновника” за събитието жив сред останалите, които трябва да го жалят, си е стряскащо и конфузно, споделят присъствали на странния обичай. С напредването на времето и чашите с ракия и вино обаче гостите се отпускат, гласовете се повишават, еква смях, а често се понасят и песни.
„То и след истински погребения понякога панихидата прераства във веселба, още повече ако покойникът е бил някой зевзек и историите му се помнят и преразказват като вицове. Случвало се е, понаправили главите, и хорце да друснем на изпращането на някой набор”, твърдят дядовци.
Панихиди на живо, които се правят в последните години от стари и самотни хора, не са ново явление, коренът им е в далечното минало, коментират историци пред изданието.
Ритуал, наречен „помана на живо”, съществува от векове в част от крайдунавските села във Видинско. Хората, които символично се изпращат на оня свят, седят на отделна маса от гостите и мълчат през цялото време. Трапезите се отрупват с храна и вино, раздават се дарове, свещеникът чете молитва, а оплаквачките нареждат скръбни думи.
В миналото древният ритуал, съчетал езичество и християнство, е демонстрирал постигнатото от хората с труд, вяра и смирение и е изпращал в отвъдното молба за достойно място и в другия живот.