Един добър човек. Така Стефка Николова просто, но точно, определя съпруга си Атанас Николов, бивш кмет на Варна, който и до ден-днешен живее с любовта и тревогата за своя роден град. Само преди броени дни – на 6 ноември, той навърши 90 г., а семейството, приятелите, близките, познатите му гостуваха в рамките на няколко дни, за да могат да го поздравят и да си припомнят старите времена. Има защо да обича да си спомня миналото. В онези дни, когато Николов е бил кмет (1966-1971 г.), постиженията за града трудно могат да се изброят на пръсти. По негово време се изграждат булевардите "Княз Борис I", "Владислав Варненчик", "Васил Левски" и "Христо Ботев". Построени са Дворецът на културата и спорта, морска гара, автогарата и аерогарата. Започва и прокопаването на новия плавателен канал Черно море-Варненско езеро и проектирането на Аспарухов мост..

Но когато връщаме лентата назад, хубаво е да се припомнят и историите около тези градежи. Да вземем например Спортна зала. „Гордея се с кметуването си. Направихме Двореца на спорта и културата за 22 месеца. Това е една визитна картичка на Варна. Залата събира над 4000 човека. Историята е много интересна. Стоматолозите всяка година си правят конгрес. Онази година предложиха конгресът да стане в България, но не къде да е, а във Варна, тъй като тук беше курортният център на страната. Проблемът беше, че нямаше къде да го направим, защото нямахме толкова голяма зала. Тогава имаше предложение да се съберат дарения за построяването на зала. Тя обаче излезе 8 милиона лева. Събрахме оттук-оттам, правителството ни подкрепи, варненци се вдигнаха и я направихме Спортна зала. Построихме я за 22 месеца – вие представяте ли си, това не е шега работа. Дойде една англичанка и пита дали ще направим зала. А аз й отговорих, че щом сме казали, значи ще направим. Но тя не повярва, защото още бяхме на етап основи на сградата. Викам й: „Мадам, знаете ли, че зад тази зала стои правителството, и щом сме решили, ще стане.“ Отиде си жената и след два месеца пак дойде от Лондон. Интересуваше накъде вървят нещата и ще бъде ли конгресът във Варна, или не. Заведох я при строежа, а по това време вече бяхме излезли от най-главното – първа плоча. И жената гледа, гледа и повярва, че ще успеем. Това се случи през 1968 г. Тогава цяла България се вдигна да помага, ех, цяла България – дърводелци, строители. Така успяхме“, разказва Николов и неслучайно в очите му се чете и гордост, и умиление.

Удивителното в тази история е, че тя не е единичен случай. Ако поговорите с бившия варненски кмет, ще усетите духа на някогашното време, когато най-важната цел пред местната управа и пред самите варненци е била да съградят своя собствен град. И колкото по-хубав и широк, толкова по-добре. Хората по онова време са разчитали един на друг, когато става въпрос за общото съзидание. Затова и големите проекти, които са били замисляни и изпълнявани, не са плашели никого, защото хората просто са знаели, че работата трябва да се свърши и че тя е за добро.

„Градските работи искат да проявиш разбиране, защото когато гражданинът дойде при теб, той иска да му решиш въпроса. Ако не го направиш, ти за него си нищо. Това е. Да, ама има и други работи. Не само да решаваш проблемите на хората, но и да мислиш малко по-глобално за проблемите. Трябва да се занимаваш с градоустройство. По мое време направихме втория градоустройствен план на града“, казва Николов. Какво е научил през времето на своето управление? Това е урок, който ръководителите на местната и държавна власт би трябвало да преговарят всеки ден. „Кметът трябва да служи на хората, които живеят в този град и искат тук да си останат да живеят. Той трябва да е отговорен, защото управлението не е шега работа“, казва варненецът. Спомня си, че докато е бил кмет, всяка сутрин на бюрото го е чакала справка и ордери за определена сума. „Всяка сутрин трябваше да подписвам и да излизат от касата по 110 000 лева. Всяка сутрин имах справка за това работи ли хлебозаводът, енергото работи ли, вода има ли в града“, казва той. Едва оттам насетне се мислят големите проекти. „Затова ръководството на общината е най-важно, всичко зависи от него. Общината не е бяла, зелена или червена. Общината е, за да служи на хората, иначе за какво ни е тя община“, казва Николов.

За съжаление варненецът изпитва и болка за Варна. „Градът ни, хората заслужават по-добър живот“, казва той. „Навремето предлагахме работа на хората, а те имаха възможност да избират. Сега е обратното. Хората търсят работа, но няма. Затова младежите бягат навън, за да си извадят хляба. Но това е срамота! Учим ги тези деца, стават специалисти, а после ходят по чужбина да робуват. Яд ме е на това, не съм съгласен!“, гневи се човекът. И с право. Във Варна се е родил, тук е направил семейство, тук е израснал и като човек, и като професионалист, тук иска и да затвори очи. Работил е за един по-добър живот, за бъдещето на своите деца и внуци. Но какво вижда, когато излезе на разходка? - стари гробници. „Преди година отидох до бившия завод за мотори с вътрешно горене. Отивам, а той го няма. Викам: „Ама как го няма, бе?“, а един човек ме пита: „Къде живееш? Няма го вече.“ А навремето 15 000 мотора годишно се правеха там. Работеха към 2500 варненци в завода. Какво ли правят днес, когато вече нямат работа? По миналата година отидох да видя фабрика „Първи май“. Отивам и виждам един човек седи наблизо. Каза ми, че фабрика отдавна няма. И той ме пита къде живея. А на мястото останал само един комин. Навремето там работеха към 2-3 хиляди души. Някаква си фирма купила мястото, нищо не е останало. Няма я. И къде са тези хора?“, чуди се човекът. И сам си отговаря: „Избягали са, какво да правят.“

Разбира се, колкото и оптимизъм да е изпълвал онези дни, когато Николов е кметувал, от дистанцията на времето той отчита и грешките в проектирането на бъдещето, в което днес живеем. „Кой ни накара да развалим българското село? Голяма грешка. Вижте чехите – направиха заводи там, където са хората. А ние направихме обратното – построихме заводите и накарахме хората от селата да дойдат в големите градове. Но именно там, на село, са родителите на тези хора, там са им корените. Не трябваше така да става. Направихме пет града и докарахме хората. Поне Добруджата все още се държи – ама няма как, трябва да се яде“, коментира с мъка варненецът.

Макар и на 90 години, той не спира да се вълнува от града и страната си. Приятно се изненадва от научния прогрес, диви се на новите технологии и казва: „Колко сиво вещество е вложено тук, а представяте ли си какво ще стане след още някое време, какви неща ще измислят хората?“ Но пак се връща към най-болната за него тема, с която не може да се примири – изтичането на мозъци в чужбина. „Не одобрявам“, казва той, без да изрича гласно, че никой всъщност нищо не прави, за да спре тези хора, да им покаже, че има смисъл да останат и да са единна общност.

„Само ние, българите, сме такива чуждопоклонници“, казва съпругата му Стефка. „Съгласяваме се да ни плащат двойно по-малко, отколкото на другите. В чуждите страни на самолета се качват първо техните граждани, след това чужденците. А у нас е точно обратното. И преди беше така. Ние сами не умеем да се уважаваме. Винаги е било така. Имаме някакви комплекси за малоценност. А пък сме хубава, умна, талантлива нация. Е, сега, в днешно време, вече не е точно така – по-умните и по-практичните избягаха“, казва Николова, която е била журналист в единствения по онова време за града вестник „Народно дело“. Днес най-много се отвращава от злобата, завистта и подлостта. „Не може в този момент, когато сме толкова закъсали, вместо да се обединим, за да постигнем нещо, да се прецакваме един друг. Като че ли не милеем за България. Всеки дърпа към себе си“, завършва г-жа Николова.