Жив съм, ваш съм! Тази реплика от пиесата "Ганьо Балкански" става заглавие на биографичната книга на Георги Калоянчев, която той издава през 2003 година. Зад думите се крие любопитен момент от актьорската работа на Калата, за който разказва писателят Георги Данаилов.

За шейсетгодишнината на Георги Калоянчев написах пиесата „Господин Балкански“, която има живот и до ден-днешен. Разбира се, заслугата е на Алеко, но с премиерата на тази пиеса бе свързано нещо знаменателно. Важни партийни ръководители от по-младата генерация бяха посетили един от предпремиерните спектакли и направили забележка на Станислав Стратиев, тогава директор на Сатиричния театър, че в текста прекалено много се хулят философите и учените глави. Така беше. Ганьо Балкански никак не ги обича. Но, разбирате ли, това можело да бъде в услуга на някои хора, тъй като и без туй в ЦК, а и в Политбюро, имало настроения срещу по-ерудираните, пу научните кадри в партийното ръководство.

Класическото съчетание „някои хора“ си живурка и днес и не говори добре за дните, в които живеем. Аз лично подозирах защо по-неуките в ЦК ще се идентифицират с бай Ганьо, но си мълчах по въпроса. По-драматични бяха възраженията за финалния монолог на главния герой, който завършваше с думите: „Може да си мислят някои, че на бая ви Ганя времето е минало, ама ей ма, тук съм, жив съм, ваш съм!“ Е това „ваш съм“ силно разтревожи критиците. Възможно ли е Ганьо Балкански да е жив след четиридесет години социалистическо общество и да е наш при това. Махнете го това „ваш съм“!

Откровено казано, все едно ми беше дали Калоянчев ще казва „ваш съм“ - пиесата достатъчно добре го доказваше. Жалко беше това изискване, но аз, за всеки случай, рекох на Калата: „Ако искаш, не казвай ваш съм, а здрав съм!„Добре, Жоро!“ отвърна той.

Дойде премиерата и финалният монолог, Георги Калоянчев се изтъпанчи и завърши тържествуващо:

- Ама на, ей ма, тук съм, (по-високо) жив съм, (още по-високо) здрав съм, (най-високо) ваш съм!..

Такъв е Калоянчев - актьорозавър!

Из "Доколкото си спомням 2"