“Началник на караулите бе кавалерийският поручик Никушев. От къщата на д-р Странски Стефов прати Михал Гешова да иска от Никушева тайнствената дума; подир малко пратеникът се върна и каза, че Никушев е готов да изпълни каквото иска от него комитетът, но като военен паролата не може да предаде. При тоя отговор Стефов кипна.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ

"Кажи на Никушева - обърна се той към Михал Гешова, - че сега ще ида при него и ако ми откаже паролата, ще го застрелям." Ив. Хр. Гешов предложи тогава сам да иде при Никушева, който живееше наблизо. След няколко минути той дойде заедно с поручика, който съобщи, че паролата е "Дупница". Никушев пожела да говори насаме със Стефова. Доле до стълбите, в тъмното, той каза: "Натоварен съм  да взема един жандармски взвод и един взвод кавалерия, за да пресрещам конарци: какво да правя? Да се присъединя към тях, да се предам или просто да отстъпя?"

Стефов забележи, че най-добре би било да вземе тяхната страна.

Никушев си помисли, сетне каза: "Ще отстъпя. Ако делото не сполучи, ще се оправдавам сетне, че въстаниците са били тъй многочислени, че не е било възможно да се стреля по тях." Същия съвет даде на Никушева и Николаев, който му каза: "Помни, че преди всичко си българин, а сетне офицер!"

Така Симеон Радев описва събитията в Пловдив и гарнизона на 5 септември 1885 година, 24 часа преди Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

Симеон Радев е описал още как Захари Стоянов и Въльо Стефов, който фактически ръководи самото Съединение и превземането на конака, в един момент, отчаяни от развитието на събитията, мислят дори да се самоубият, а също така и реакцията на губернатора Гаврил Кръстевич, който, уведомен, че конарци идват да го арестуват, трескаво се съблича и си ляга да спи, което смята да представи като доказателство, че не е знаел за метежа.

Това е историята, разказана не героически, а с живи хора. Едни от тях са готови да умрат, други са готови веднага да се отметнат, ако обстоятелствата наложат това, а трети пък държат на всяка цена да нямат нищо общо.

Това всичкото се събира заедно, тези, които довчера са се клели в Съединението, днес вече проповядват, че все още не му е дошло времето, други, които са смятали, че това нещо не е възможно, вече са решени на най-отчаяни постъпки и ги правят, а най-отдолу слабограмотни, но свободолюбиви и родолюбиви българи като например Чардафон Велики докарват нещата дотам, че отстъпление вече не може да има.

Така с колебанието на едни, нежеланието на други и с решимостта на хора, които в други времена щяха да бъдат наречени просто авантюристи, двете Българии се съединяват и остават съединени до ден днешен.

На 6 септември както всяка година навярно ще държим прочувствени и патриотически речи, ще кажем, че това е дело, което сме свършили сами и с което се гордеем, че е един от малкото случаи, в които сме изправили срещу Великите сили и сме удържали победа.

Което е така.

Но не бива да забравяме, че зад този наистина геройски акт са стоели не светци и икони, а живи хора от плът и кръв. И те са успели, понеже са надвили страховете и колебанията си и не са отстъпили.

И че, преди да бъдат герои, са били просто българи и човеци.